— Господине… Повтарям ви, че не знам за какво е всичко това — наведе глава Иза. — Това не беше моят глас, чувате ли? Сходен е, но не е моят. Това не беше моят стил на изразяване. Аз не говоря така. Можете да попитате когото искате.
— Попитах — каза Нейман. — Много хора ви разпознаха. Освен това знам от кой апарат е обаждането. Помислете сериозно, госпожо Иза. Моля ви, престанете да се ръководите от емоциите. Имаме си работа с убийство, със зверско убийство на хора. На хора, разбирате ли? Наясно сте, че това не може да се оправдае с нищо, особено пък със загриженост за доброто на животните. Това престъпление е типична проява на параноик, маниак. За да отмъсти за котка, е убил децата, които са я измъчвали. А утре ще убие някой друг, който бие куче. Другиден ще ви види сметката на вас, защото сте смачкали бръмбар на тротоара.
— Какво искате да кажете?
— Твърдя, че прекрасно знаете какво искам да кажа. Защото ви е добре известно кой е направил това и защо го е направил. Защото сте го лекували или ще го лекувате и знаете в какво се състои, с извинение, ненормалността на пациента ви. Това е някой, който, с извинение, е побъркан на тема защита на животните.
— Господин Нейман — обади се Иза, която се тресеше и вече не можеше да овладее треперенето на ръцете си и тежестта в гърдите, — самият вие сте побъркан. С извинение. Арестувайте ме. Или ме оставете на мира.
Нейман стана. Инспектор Здиб също се изправи.
— Жалко — каза комисарят. — Жалко, госпожо Иза. Ако все пак се решите, позвънете ми.
— Няма на какво да се решавам — каза Иза. — И не ви знам телефонния номер.
— Така значи — поклати глава Нейман, гледайки я в очите. — Разбрах. Жалко. Довиждане, госпожо Иза.
Хенцлевски
— Господин Хенцлевски — каза полицейският комисар Нейман, — мислех си, че си имам работа със сериозен човек…
— Ей! — Адвокатът вдигна предупредително ръка. — Внимавайте. Не сме в комисариата. Какво искате да кажете, по дяволите?
— Виждате ли? — каза инспектор Здиб, без да крие озлоблението си. — Толкова много вицове за милиционери имаше, и толкова малко — за адвокати. А както се вижда — напразно.
— Още една дума, и ще изхвърля и двама ви през вратата — каза спокойно Хенцлевски. — Що за дрънканици? Какво си позволявате, господа милиционери?
— Полицаи, ако обичате.
— Егати полицаите. Убиецът на сина ми си ходи на свобода, а вие идвате тук да говорите глупости. Е, давайте по същество. Времето ми е пари, господа.
— Прекалено много говорите — каза Нейман. — Като подкарате — и не можете да спрете. Говорите с нас, и което е по-лошо — и с други. И заради това се проваля цялото дело, господин адвокат.
— Какво се е провалило? По-ясно, господа.
— Говори ли ви нещо фамилията Пшеменцка? Доктор Пшеменцка, от психиатрията.
— Нямам познати психиатри. Каква е тя?
— Тя е една, която знае всичко, което сме планирали. И не го знае от нас. Излиза, че го знае от вас. А ако е така, значи тя не е сама.
— Глупости, bullshit — изправи се Хенцлевски. — За плана знаем само аз и вие двамата. Не съм говорил на никого за него. Вие сте тези, които охкахте и стенехте, че не можете да направите нищо без знанието на началството. Значи сте го уведомили, а началството най-вероятно е уведомило половината град, включително и доктор Пшеменцка, или както там се казва. Quod erat demonstrandum, или което и трябваше да се докаже. Жалко, господа. И вие грешите, господин Здиб. Във вицовете за милиционерите има доста истина.
— Не сме казвали нищо на никого — почервеня инспекторът. — На никого, чувате ли? Нито на началството, нито на жените ни. На никого.
— Добре, добре. Няма чудеса. Освен ако… Тази лекарка от психиатрията, както казвате, може просто да ви занася. Да блъфира. Какво ви каза? Кога? При какви обстоятелства?
— Чуйте сам. Дай касетофона, Анджей.
Седяха, пушейки цигара след цигара. Нейман наблюдаваше как в отсрещната къща един плешив тип с помощта на няколко приятели монтираше на терасата си огромна чиния, явно, ако се съди по цвета й — сателитна антена. От съседния балкон, на който стоеше ярко боядисан кон на колелца, до монтажниците се дотътри петнисто морско свинче. Плешивият, без да пуска чинията, го изрита. Свинчето падна от балкона. Нейман не погледна какво е станало с него. Намираха се на осмия етаж.
— Така-а-а — каза адвокатът, след като изслуша записа до края. — Тя какво, да не й е там домът на тази лекарка? Нали знаете вица…