— Да. Защо питаш?
Иза извърна глава През прозореца, заедно с поредния отчаян вой на аларма, се разнесе кучешки вой — накъсан, все по-силен.
— На такъв бих му откъснал краката — промърмори мъжът, гледайки към прозореца. — Сигурно има проблеми в работата или вкъщи, а си го изкарва на животинките, гадината.
— Веехал разкъсва Завесата — изрече спокойно Иза.
— Какво?
— Веехал. Гласът на изтезавано животно. Гласът на отчаянието, безизходицата, страха, болката, лишаваща от съзнание.
— Иза?
— Викът, който не е вик. — Иза заговори по-гръмко: — Веехал. Веехал разкъсва Завесата. Така говореше… Ела Грубер. Тя е видяла това.
— Изглежда… — изстена мъжът. — Иза! Тя не е можела… Момичето е в безсъзнание! За какво говориш?
— Тя разговаря с мен. Разговаря и ми нареди да направя нещо.
— Иза, наистина трябва да си вземеш отпуска. — Мъжът я погледна, въздъхна. — Но първо ще дойдеш при мен, за да те изследвам. Това е заради този проклет стрес, заради мръсната работа, всичко е заради нея. Не бива да я вземаш толкова навътре, Иза.
— Хеню… — Иза се надигна в седнало положение. — Не разбираш ли какво ти говоря? Ела Грубер говори с мен. Аз я чувах. Тя е видяла…
— Знам какво е видяла. Това по всяка вероятност е послужило като причина за шока и кръвоизлива. Тя е била свидетелка на убийствата в градинския район.
— Не.
— Как така не?
— Това е било по-късно. Тя не го е видяла. Видяла е… дъската, сложена на главата на котката, зарита до шията в земята. Краката, драскащи по тази дъска. Очите… две кълбенца…
— Господи! Иза? Откъде знаеш… От кого?
— Музи… кантите…
— Кой?
Иза склони глава върху притиснатите към гърдите й колене и се разтресе в плач.
Мъжът мълчеше. Той си мислеше за това колко безпомощни са жените, колко силно ги управляват женските емоции, пречейки им да работят, пречейки им да се наслаждават на живота. За това какво огромно нещастие е тази феминизация на цели предприятия, абсолютно неподходящи за жени. Мислеше си, че с Иза наистина се случва нещо лошо. Тревожеше се. Това продължи кратко. А после надделя по-важна тревога — какво да каже на жена си, когато се прибере вкъщи. През този месец вече беше изразходвал всички подходящи оправдания.
Помисли си, че непременно трябва да изследва Иза, да й направи електроенцефалограма, да проведе тестове. Би могъл да направи това още във вторник, но беше обещал на един свой колега, че във вторник ще отиде в градината му, за да му помогне с изтравянето на къртиците там. „По дяволите — помисли си той, — забравих да взема стрихнин от болницата днес“.
— Вземи си отпуска, Иза — каза той.
Синята стая
— Марилке! — извика Иза, гледайки към покритата с бял чаршаф и мушама празна маса, разхвърляните кабели, игли, датчици, кожени ремъци и катарами. — Марилке!
— Да, госпожо доктор?
— Къде ми е котката?
— Котката? — учуди се лаборантката.
— Котката — повтори Иза. — Тази на ивиците. С която работех напоследък. Какво се е случило с нея?
— Как какво? Та нали вие самата…
— Какво аз?
— Вие ми наредихте да я донеса… О, клетката е тук. После ми наредихте да донеса мляко. Аз донесох, вие нахранихте котката…
— Аз?
— Да, госпожо доктор, вие. А после отворихте прозореца. Не помните ли? Котката скочи на перваза. Аз даже ви казах тогава, че тя ще ви избяга. И котката избяга. А вие…
— Какво аз? — Иза чуваше музика. Тя потърка лицето си с длан.
— Вие се засмяхте…
„Трябва — помисли си Иза, — трябва да отида при Ела Грубер.
Защо? Откъде накъде?
Трябва да отида при Ела Грубер.
Защо?
Ела Грубер ме вика.“
Дебе
Дебе бягаше, ту бързо местейки лапки, ту протягайки ги в плавен скок. Тя знаеше накъде отива. Далечната музика, далечният зов на тихата мелодия безпогрешно й сочеха пътя.
Тя дотича до края на храстите, отвъд които асфалтът блестеше като повърхността на отровена река. По него, гърмейки и съскайки като дракон, премина, като се тресеше, голям и тежък автобус.
„Трябва да се сбогувам с нея — помисли си Дебе. — Докато не съм си тръгнала, трябва да се сбогувам с нея. И да я предупредя. За последен път. Интересно, къде ли може да е Бремен?“.
Тя отскочи.
Приближаващата се кола я заслепи с фаровете си. За миг тя забеляза червените месести устни на човека, даващ газ и рязко завъртащ волана. Колата зави към нея, тя почувства, че машината е изпълнена с бяс, решимост, жажда да убива. Успя да се изплъзне в последния момент и порив на вятъра заглади козината й.
Побягна покрай живия плет — малка раирана сянка.
Locus terribilis
Котките бяха навсякъде — неподвижни, с вдигнати глави; гледаха и се вслушваха. Обръщаха глави подир преминаващата Дебе, поздравяваха я с мяукания, примижаваха с уважение. Нито една не се помръдна, не се приближи. Знакът на Паяка Преследвач на челото на котката плаваше в мрака с призрачна светлина.