— Да.
— Това може да се чуе. Може да се види. Но не съществува, така ли?
— Да.
— Колко много се различаваме, аз и ти. Уж моят мозък е по-слабо развит от твоя, но аз, например, знам, че това, което виждам и слушам, го има. Съществува. Ако не съществуваше, как би могло да се види? А ако съществува и има зъби, нокти и жило, то от него трябва да се бяга, защото то може да те осакати, да те смачка, да те разкъса. Именно затова трябва да бягаш, светлокоске. През разкъсалата се Завеса ще дойдат халюцинации. Това е добро определение за нещо, което няма собствен облик, но го придобива в мозъка на онзи, който го гледа. Колко би могъл да издържи мозъкът на това изпитание? Малцина успяват. За последен път ти казвам: сбогом, светлокоске.
Главата на Ела Грубер безсилно падна настрани, вперила в Иза мъртвото си, изцъклено око.
Котката
— Време е вече. Сега — прошепна Хенцлевски.
Нейман погледна часовника си. Беше девет и двайсет и три. Докато гледаше, последната цифра затанцува като скелет в анимационен филм, превръщайки се в четворка. На релсите отвъд градинките, в дълбокия, обрасъл с офика строителен изкоп, бучеше и трещеше влак.
— Какво чакаме, мамка му? — започна да нервничи адвокатът.
Нейман измъкна от найлоновата си торбичка дебел вързоп, омотан с множество кърпи и ютено въже. От вързопа се подаде черно-бяла котешка муцуна, а от другата страна — опашка и задни лапи.
Нейман измъкна от джоба на сакото си клещи, омотани с оранжев изолирбанд.
По-нататък, зад беседките, Здиб, стаил се до Венда, мъчително гърголещ през запушения си нос, потрепна от вопъла, който долетя до него откъм градините.
— Господи! — подсмъркна Венда. — Сигурно боли много…
Котките в Доловете се притиснаха към земята, показаха белите си зъби, свиха уши.
Музикантите бяха готови, и четиримата.
Здиб
Бученето на влака утихна, ехото му се носи още малко по бетонните стени на блоковете. И тогава чудовищният вопъл откъм градинките се повтори, експлодира като граната, издигна се неправдоподобно високо, вибриращ, накъсан, страховит.
— Богородице! — извика Ванда. — Толек! Това не е котка!
Здиб скочи, разкопчавайки якето си, и извади пистолета си от кобура. Ревът — това вече беше рев, а не вопъл — се скъса като срязана с ножици стоманена жица. Здиб побягна. Прескочи живия плет, проправи си път през храсталака от цариградско грозде. В този момент нощта се разцепи от втори крясък, още по-чудовищен от първия, кратък, накъсан.
— Андже-е-е-ей!!! — извика инспекторът.
Понесе се през коловете с домати и налетя на пълно с вода буре, отблъсна се от него като от стена, спъна се, падна, скочи, подхлъзна се, отново падна, инстинктивно се подпря с ръка, заби дулото на пистолета Р-83 в мократа земя. Зад себе си чуваше проклятията на Венда, който се беше натъкнал на еластичната преграда на телената мрежа.
— Андже-е-е-ей!!!
Отново се спъна. Видя в какво. И започна да крещи.
Нейман нямаше глава.
Нещо го удари в гърдите. Здиб падна на колене и закрещя, задъхвайки се. Крещя до болка, също такъв крясък кънтеше в ушите му. С рязко, некоординирано движение отблъсна от себе си ръката в окървавен поплинов ръкав, от който стърчеше плъзгава, гладка, белееща се в околния мрак кост.
На моравата, на ясния фон на рехавите редове слънчогледи, седеше нещо. Нещо огромно. Огромно като товарен камион. Тъмносиньото небе, оцветено с далечен неон, леко изсветля зад гърба на седящия на тревата великан — сякаш нещо огромно прелетя през небето и нощта, оставяйки подир себе си светеща следа.
Поредният влак, излязъл на железопътния прелез, изплющя храсталака с ярък бич от светлина. Здиб отвори уста и захриптя.
Приклекналото върху моравата гърбаво чудовище с огромен, покрит с израстъци търбух, се беше озъбило и повдигаше тялото на Хенцлевски с кривите си лапи. Фаровете на влака осветиха в градините хиляди движещи се сенки. Здиб хриптеше.
Чудовището раззина пастта си и с едно движение, с хрущене отхапа главата на Хенцлевски, след което със замах запрати тялото надалеч. Здиб чу как то се удари в някаква конструкция от гофрирана ламарина. По бедрото му като топла вълна течеше урина. Той вече нищо не виждаше, но знаеше, усещаше, че чудовището, ритмично местейки късите си лапи с огромни стъпала, идва към него.
Здиб хриптеше. Много му се искаше да направи нещо. Каквото и да е.
Но не можеше.
Капките
Музиката, слепваща Завесата, се накъсваше, разпадаше се на еластични късчета. Пукнатината се увеличаваше, от отвъдната страна пълзеше кълбяща се, воняща мъгла, огромни перести облаци, изпарения, наситени с тежест, като съсирек от влага, смесен с киселинния градски смог. По покривите, по асфалта, върху стъклата на прозорците, върху колите падаха първите редки капки.