Падаха жълти капки, съскащи при съприкосновението с метала, промъкваха се в процепите и пукнатините, където разтапяха изолацията на кабелите и гризяха медните проводници.
Падаха кафяви капки, едри и лепкави, и там, където падаха, тревата побледняваше, листата се свиваха на фунийки, стъблата и клоните почерняваха.
Падаха мастиленочерни капки, и там, където падаха, бетонът се разтапяше и изпаряваше, тухлите се размекваха, а мазилката се стичаше по стените като сълзи.
И падаха прозрачни капки, които изобщо не бяха капки.
Рената
Рената Водо имаше безобидна натраплива идея, странен навик — винаги, когато си лягаше, проверяваше дали е свален капакът на клозетната чиния и дали вратата на тоалетната е заключена. Тоалетната, свързана с тайнствен и враждебен лабиринт от канали и тръби, беше заплаха — тя не можеше да остава отключена; нали от нея можеше да излезе „нещо“, което да свари спящата Рената неподготвена.
Тази вечер Рената, както обикновено, свали капака. Събуди се от тревога, обляна от студена пот, трепереща като риба на сухо, и се опита да си спомни дали е заключила вратата, Вратата на тоалетната.
„Заключих я — помисли си тя, заспивайки. — Разбира се, че я заключих“.
Тя грешеше. Но това нямаше никакво значение.
Капакът на клозетната чиния започна бавно да се повдига.
Барбара
Барбара Мазанек панически се боеше от всякакви насекоми и червеи, но истински, предизвикващ прилив на адреналин страх и разтреперване на цялото тяло пробуждаха у нея стоножките — плоско-обли, чевръсти, кафяви чудовища, въоръжени с щипци накрая на коремите си. Барбара дълбоко вярваше, че тази бързо движеща се, вмъкваща се във всеки процеп гадина само чака удобен случай, за да изпълзи в ухото й и да изяде целия й мозък отвътре. Когато лагеруваше на палатка, всяка нощ грижливо запушваше ушите си с тапи от памук.
През тази нощ тя се събуди разтревожена и неволно притисна лявото си ухо към възглавницата, а дясното прикри с рамото си.
Това нямаше никакво значение.
През притворените врати на балкона започнаха да се вмъкват и да щъкат из стаята милиарди пъргави насекоми. Очичките им светеха в червено, а щипалата на края на коремите им бяха остри като бръсначи.
Музикантите
— Край — каза Керстен. Дебе мълчеше, седнала неподвижно, с широко разтворени очи, леко помръдвайки черния край на опашката си.
— Край — повтори кучето. — Итка, не можем да направим нищо. Нищо. Чувате ли? Пашибурдук, престани, това няма смисъл.
Хомякът престана да свири и застина, вдигнал нагоре черните копчета на очите си. „Такъв си е той — помисли си Керстен, — няма да се промени. Всичко трябва да му се повтаря по два пъти. Е, все пак е само хомяк.“
Дебе мълчеше. Керстен легна, отпуснал муцуна върху лапите си.
— Не се получи и няма защо да се продължава с опитите — каза той. — Завесата се скъса окончателно и този път не можем да я залепим. Те преминаха. Отвъдните. Завесата скоро ще се срасне сама, но няма нужда да ви казвам…
— Няма нужда — озъби се Итка. — Няма нужда, Керстен.
— Този град все още има някакви шансове. Докато Пъпчивия не е преминал отсам, градът все още има шансове.
— А другите градове? — обади се неочаквано Пашибурдук.
Керстен не отговори.
— А ние? — попита плъхът. — Ще останем ли?
— Защо?
Итка седна, навеждайки заострената си муцуна.
— А после… Съгласно плана?
— Виждаш ли други решения?
От далечината, откъм селището, до тях достигна звук. Звукова вълна. Керстен настръхна, а Пашибурдук се сви на червеникава топка.
— Прав си, Керстен — каза Итка. — Това е краят. Отиваме в Бремен. Там чакат останалите.
Плъхът се обърна към Дебе, която продължаваше да седи неподвижно, като пухкава раирана статуя.
— Дебе… Какво ти е? Не чуваш ли? Край!
— Остави я, Итка — промърмори Керстен.
— Имаш такъв вид — изсъска плъхът на котката, — сякаш ти е мъчно за тях. Какво, Дебе? Мъчно ли ти е?
— Какво знаеш ти, Итка — измяука тихо, зловещо котката. — Мъчно? Може и да ми е мъчно за тях. Мъчно ми е за докосванията на ръцете им. Мъчно ми е за шумоленето на дъха им, когато спят. Мъчно ми е за топлината на коленете им. Мъчно ми е за нашата музика, която, едва разпозната, вече е загубена. Защото тази музика не е нужна никому и вече никога няма да спасим никого с нея. Защото всяка минута, всяка секунда на хиляди места на тази планета се разнася веехал и той ще се разнася все по-често. До самия край. Мъчно ми е и за вас. За теб, Итка, и за Керстен, и за Пашибурдук. Мъчно ми е за вас, изгубилите, принудени да бягат. И за себе си ми е мъчно, защото така или иначе ще тръгна с вас, ще тръгна като една от вас. Макар че в това няма никакъв смисъл.