Мъжът мълчеше, изучавайки я внимателно. После предпазливо повдигна ръката си, раздвижи я, потърка белега, развъртя глава. Намъкна окървавената разкъсана риза и салтамарката си, изправи се и вдигна от земята меча, закрепен за колана с катарама във формата на драконова глава.
— Да, това се вика да извадиш късмет — каза той, без да откъсва поглед от Висена. — Попаднах на лечителка насред пущинака, при вливането на Ина в Яруга, където е по-обичайно да срещнеш върколак или, което е още по-лошо — пиян дървосекач. А какво ще правим със заплащането за изцеляването? В момента страдам от недостиг на пари в брой. Един букет от лупини ще бъде ли достатъчен?
Висена не обърна внимание на забележката. Приближи се към стълба и вдигна глава — дъската беше закована на височината на очите на мъж.
— „Ти, който идваш от запад“ — прочете тя на глас, — „Ако тръгнеш наляво — ще се върнеш. Ако тръгнеш надясно — ще се върнеш. Ако тръгнеш направо — няма да се върнеш.“ Дрън-дрън.
— Точно същото си помислих и аз — съгласи се мъжът, докато изтупваше игличките от коленете си. — Познавам този район. Направо, тоест на изток, е проходът Кламат, търговски път. Защо да няма връщане оттам? Толкова красиви девойки, желаещи да се омъжат, ли има? Или домашната водка е много хубава? Или има вакантно кметско място?
— Не сменяй темата, Корин.
Мъжът зяпна, безкрайно смаян.
— Откъде знаеш, че се казвам Корин?
— Самият ти ми го каза преди малко. Разказвай нататък.
— Така ли? — Мъжът я изгледа недоверчиво. — Наистина? Е, възможно е… Докъде бях стигнал? А, да. Чета значи, и се чудя що за идиот е измислил такъв надпис. Изведнъж чувам, че някой мърмори и сумти зад гърба ми. Обръщам се назад — бабка, белокоса, прегърбена, с бастунче. Питам учтиво какво става. Тя мърмори: „Гладувам, благородни рицарю, от изгрев слънце не съм сдъвкала и троха.“ Виж ти, викам си, бабката още има зъби. Не знам защо, но се разчувствах. Та значи вадя от торбата си къшей хляб и половинка пушена платика, дадена ми от рибарите при Яруга, и ги предлагам на бабката. Тя сяда, започва да дъвче рибата и да мляска, да плюе костите. А аз продължавам да разглеждам странния пътепоказател. Изведнъж бабката се обажда: „Добър си ти, рицарче, помогна ми, полага ти се награда.“ Исках да й кажа къде да си навре своята награда, а бабата продължава: „Приближи се да ти прошепна нещо на ухото; ще ти разкрия важна тайна — как да избавиш от беда много добри хора и да добиеш слава и богатство.“
Висена въздъхна, приседна до ранения. Той й харесваше — висок, светлокос, с продълговато лице и издадена напред брадичка. Не смърдеше като останалите мъже, които тя срещаше. Жената отхвърли натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотна из пътищата и горите. Корин продължи разказа си:
— Ха, помислих си, класически случай! Ако бабката няма склероза и е с всичкия си, то може да има някаква полза за клетия войник. Навеждам се и подавам ухо като някой глупак. И ако не беше рефлексът ми, щеше да ме нацели направо в адамовата ябълка. Отскочих, кръвта шурти като фонтан от рамото ми, а бабката се носи към мен с нож в ръка, вие, пъшка и плюе. Все още не бях осъзнал, че работата е сериозна. Приближих се плътно към нея, за да я лиша от преимуществото й, и изведнъж осъзнавам, че това не е никаква старица. Гърдите й — твърди като гранит…
Корин погледна към Висена, за да провери дали не се е изчервила. Висена слушаше с изражение на учтива заинтересованост.
— Докъде бях… А, да. Мислех си, ще я поваля и ще й отнема ножа, но къде ти. Силна като рис. Усещам, че всеки момент ръката й с ножа ще се изплъзне. Какво можех да направя? Отблъснах я, извадих меча… Тя сама се надяна.
Висена седеше безмълвно, сложила ръка на челото си, и замислено потъркваше превръзката от змийска кожа.
— Висена? Разказвам ти го както си беше. Знам, че това е жена и се чувствам неловко, но да пукна, ако тя беше нормална жена. Веднага щом падна, се промени. Подмлади се.
— Илюзия — обади се замислено Висена.
— Какво?
— Нищо. — Висена се изправи и се приближи до трупа, лежащ в папратите.
— Виж само. — Корин застана до нея. — Жена като статуите в дворцовите фонтани. А беше прегърбена и сбръчкана като задника на стогодишна крава. Проклет да съм…
— Корин — прекъсна го Висена, — здрави ли са ти нервите?
— А? Какво общо имат тук нервите? Съвсем наред са си, щом се интересуваш, не се оплаквам.
Висена свали превръзката от челото си. Скъпоценният камък в диадемата й пламна с млечнобял блясък. Жената застана над трупа, протегна ръце, затвори очи. Корин я гледаше с отворени уста. Висена наведе глава и прошепна нещо, което той не разбра.
— Grealghane! — изкрещя тя изведнъж.