— Грешиш, Дебе — изрече спокойно Керстен. — Ние не бягаме. Този път не ни провървя. Но в Бремен… в Бремен чакат другите. От незапомнени времена музикантите отиват в Бремен. А когато станем повече, и музиката ни ще бъде по-силна, и някога ще затворим Завесата веднъж завинаги, ще я превърнем в непроходима стена. Затова грешиш, когато казваш, че музиката ни не е нужна. И че си я загубила. Не е вярно. Много добре знаеш.
— Чувствата надделяват над разума ти, Дебе — добави Итка. — Какво от това, че този град ще се обезлюди? В края на краищата те са си го заслужили. А ти… ти си мислиш за спасяването на единици. Отделни хора, тези, които обичаш? Това е неразумно. Мисли си за биологичния вид. Личностите нямат значение.
Котката внезапно се изправи, протегна се, измери плъха със зелен, зъл поглед, в който след секунда заблестя и кръвната омраза между двата биологични вида. Итка дори не трепна. Той гледаше как тя се отдалечава настрани, между магарешките бодили и балдахините от треви, надменна, горда и непобедима. До края.
— Сантиментална идиотка — промърмори той, когато вече беше сигурен, че котката няма да го чуе.
— Остави я — каза Керстен. — Не можеш да я разбереш.
— Мога — озъби се плъхът. — Само че не искам. Не искам и да обяснявам защо. Много по-важно е, че тя е с нас. Тя е добър Музикант. Керстен, може би най-накрая ще вървим, а?
— Да вървим? — усмихна се кучето. — Защо да вървим, като можем да се возим?
Дитер Випфлер
Дитер Випфлер потърка очи с опакото на ръката си, опитвайки се да овладее треперенето си, гаденето и виенето на свят. Избърса изпотените си ръце в панталоните, хвана волана, потегли, когато светна зелено. Не знаеше къде е. Със сигурност това не беше пътят към Швецко, на който би трябвало да се намира.
Улиците бяха пусти, безлюдни, като в лош сън. Дитер Випфлер затвори очи, зажумя силно, след това ги отвори. „Какво правя тук — помисли си той, докато преминаваше покрай последната спирка на трамваите, — къде съм? Какво правя тук? Какво става с мен, verfluchte Scheisse, ich muss krank sein13. Аз съм болен. Отровил съм се с нещо. Трябва да спра. Не мога да карам в такова състояние. Да спра. Това, което лежеше край пътя, не може да е било труп. Трябва да спра!“.
Дитер Випфлер не спря. Той отмина последната трамвайна спирка и градинския район, продължи нататък по посипания със сгурия път, покрай ужасна пустош, същински лунен пейзаж. Караше, макар и да не искаше да го прави. Не знаеше какво става с него. Не можеше да знае.
Като зад изтъняла, трепкаща завеса Дитер Випфлер виждаше заострената, стройна кула на църква, пламтящи огнени езера. Виждаше дървени скелета и висящите от тях осакатени тела.
Das ist unmöglich!
Виждаше дребен човек в черно, размахващ разпятие, крещящ…
Das ist unmöglich! Ich träume!14
Locus terribilis!
Огромният камион се движеше леко, мачкайки с колелата си сгурията, отпечатвайки в ивиците глина зъбестите следи от грайферите на гумите. На синята стена на голямото ремарке се виждаше надпис, направен с големи, мъртвешко бледи букви:
KÜHN TEXTILTRANSPORTE GmbH
А отдолу се виждаше и името на града:
BREMEN
Жълтата стая
Момчето спеше неспокойно, въртеше се. Венердина наостри уши, напрегна слуха си.
Нещото, което бавно пълзеше по стената, нямаше устойчива форма — то беше черно петно, кълбо от тъмнина, пулсираща, раздуваща се, шареща в мрака с дългите си пипалца. Козината на врата на Венердина се изправи като четка.
Гадината, вече на перваза на притворения прозорец, се изду, започна да се втвърдява и да се надига върху кривите си крайници. Наежи се с израстващи шипове, вдигна нагоре жилеща опашка.
Котката смени позата си. Изпъна се леко, протегна двете си лапи, подаде ноктите си. Гледаше чудовището с широко отворени очи, свила уши, озъбена.
Чудовището се поколеба.
„Само опитай, каза Венердина. Само опитай. Дошъл си да убиваш спящи, опитай да се изправиш срещу тази, която бодърства. Обичаш да носиш болка и смърт? Аз също. Е, влез, ако смееш!“.
Тварта не се помръдна.
„Махай се“, каза котката с презрение.
Стаеното на прозореца кълбо от тъмнина, черно като небитието, се сви, спадна. И изчезна.
Момчето застена в съня си, обърна се на другата страна. Задиша равномерно.
Венердина обичаше да слуша как той диша.
Иза
Ела Грубер беше мъртва. Очите й бяха отворени, но Иза беше сигурна, че е мъртва. Не беше сигурна какво трябва да направи. В този момент се отвори вратата. Влезе една медицинска сестра.