Моника Шредер не се чувстваше пренебрегната. Беше на двайсет и шест години и имаше зад гърба си цели две сериозни еротични преживявания. Характерът и развитието им я караха да не жадува трети опит.
И все пак…
— Не съм красива — каза тя на пукнатото огледало. И не се разплака. Твърде горда беше за това.
„Няма нищо по-лошо от това да започнеш деня със сълзи“ — помисли си Моника.
Денят? Това още не можеше да се нарече ден. Ваканционният къмпинг спеше сладък сън, чакайки слънцето да доизсуши росата и да нагрее въздуха, режещ, хапещ кожата със студенината си.
Тя легна, вдигна нагоре възглавницата, пресегна се към книгата си. Опита се да намери мястото, докъдето беше стигнала предишната вечер, сънлива и изнервена от дългото чакане на Елка. Вместо това се върна към началото, на страницата, означена с малка, изсушена теменужка. Любимото й място. „Само няколко стиха — помисли си тя. — Само няколко.“
— Тандарадай — прошепна тя замислено, отпускайки книгата. Затвори очи.
— Тандарадай… — каза минезингерът17.
Беше много слаб, даже мършав. Развяваното от вятъра наметало обгръщаше плътно фигурата му, което подчертаваше още повече тази мършавост. Сянката му, тънка и права като черна линия, падаше върху гоблен, на който бял еднорог беше застанал на задните си крака в хералдическа стойка.
— Тандарадай — повтори минезингерът. — Тази песен…
Толкова спомени. Толкова прекрасни спомени. Unter den Linden, Bei der Heide… Ти… Това си ти, Светлокоса…
Моника протегна ръце и ги прекара през цветята, хилядите цветя, сред които лежеше. Повечето от тях бяха рози — червени, влажни, разцъфнали, ронещи листенца.
— Както тогава — провлачи тихо минезингерът, а очите му бяха черни, студени и дълбоки като Рейн при скалата на Лорелай.
В замъка във Вюрцбург… А може би още по-късно, в Швабия, в двора на Филип… Спомням си пълните устни на Беатрикс, дъщерята на Беренгар фон Пасау. А после, много години по-късно, чух тази песен в един хан близо до Вормс. Vor dem Wald im tiefen Tal… Пробуждаш ме от сън.
Моника силно стисна очи.
Пробуждаш ме от сън. Тази песен… Оцеляла е толкова дълго. Спомням си, че я пеехме по време на похода, когато тръгнахме от Мариенбург да се срещнем с командир Волфрам де Лис при брода на река Дрвенца. А още по-късно, много години по-късно, я пях заедно с другите при Франкенхаузен, когато склоновете на планината Хаусберг бяха залети от кръвта на разбунтувалите се селяни.
Пробуждаш ме от сън.
Моника лежеше неподвижно в леглото от цветя. Гледаше право в очите на минезингера. Никога не беше виждала толкова студени очи. Никога не беше виждала това лице. Само усмивката…
Подай ръка.
Да, вече беше виждала тази усмивка. Със сигурност я беше виждала.
Но не помнеше къде.
— Подай ръка.
Иззад гърба на минезингера израснаха други фигури с гротескни кожени маски, тресящи огромните си уши. Разнесе се тих, ритмичен, монотонен напев, многогласен, неразбираем хор, с отделни, ясно чуващи се, непознати думи…
Тандарадай!
— Моника! — повика я Елка, по прякор Яребицата. — Хей, Моника, знаеш ли къде е захарта?
— Какво? — Моника скочи, събаряйки книгата на пода, и зашари с ръце по завивките. — Какво? Ели? Успах ли се?
— Не — отговори Елка, като затвори вратите на шкафа с ужасен трясък, прогонвайки остатъците от странния сън. — Напротив. Събуди се точно навреме. Девет часа е. Слушай, Моника, не мога да си намеря кафето. Явно съм го забутала някъде. Може ли да си взема малко от твоето?
Моника разтърка очи с кокалчетата на пръстите си и се пресегна за очилата.
— Можеш, Ели.
Сигналите, повтарящи се и денем, и нощем, бяха тихи, на пръв поглед — незначителни, едва доловими. Лекарката от къщичката на върха на хълма не можа да се ориентира веднага в значението им. Котаракът се ориентира много по-бързо — показа го с промяна в поведението си, безпокойство и неудържима агресия, насочена към каквото му попадне. Лекарката забеляза това, но не му обърна внимание — сметна, че причината за поведението на животното се крие в хищническата му, неукротима природа. Не я учуди също, че язовецът, който обикновено тичаше подире й като куче, се скри в клетката си и не излизаше от нея по цял ден. Лекарката си обясни това със страх пред изстъпленията на котака.
Следващите сигнали бяха много по-недвусмислени: вечерното квакане на жабите, започващо внезапно и прекъсвано с дълги периоди на пронизваща, изпълнена с ужас тишина. Тихото утринно събиране на козодоите в рояци, затъмняващи слънцето. Промененият, гневен ропот на реката сред повалените дървета.
16
— Валтер фон дер Фогелвайде, „Под липата“, превод от немски Венцислав Константинов. — Б.пр.
17
Минезингер — средновековен немски поет и певец, изпълняващ песни в стил минезанг (вид средновековна рицарска лирика, в която се възвеличава любовта). — Б.пр.