„Нещо се готви — помисли си лекарката. — Нещо се готви.“
На следващия ден на самия край на гората тя намери разкъсана сойка. Капките засъхнала кръв блестяха като мъниста върху червеникавокафявите пера. Лекарката знаеше, че това не е работа на котарака. Самият той, бягащ след нея, при вида на мъртвата птица засъска, притисна се към земята, погледна я уплашено в очите.
— От Блатото и Бездната — прошепна тя.
Котакът измяука.
Тя се върна в двора, замислена и неспокойна. И тогава…
Котаракът изсъска, преви гръб.
От вратата на къщичката липсваше сърпът, който винаги висеше там, украсен със сух венец от билки. Лекарката се обърна — точно навреме, за да види как извитото желязо лети към нея, преобръщайки се и свистейки във въздуха.
— Ъх! — извика тя, притискайки гръб в нишата.
Сърпът се завъртя, изви се като жива лента, отклони се от траекторията си и с грохот се вряза в олющената врата, завибрира яростно, запя с металически стон. Лекарката чу как черната гора, приведена над склона, се затресе в зловещ смях.
— Дескат — прошепна тя. — Ти си… Познах те…
Котката съскаше.
Сърпът вибрираше, трепереше и пееше.
— Е, не, Моника — каза Ели, наричана Яребицата. Свали слънчевите си очила и се зае внимателно да маже с крем чипия си нос. — Наистина не бива така. Защо не искаш да излизаш с нас? С цялата компания? Защо все стоиш сама? А?
— Не се чувствам добре.
„И изобщо не лъжа — помисли си Моника. — Само при мисълта за вашата шумна компания ми става зле. Не разбирам шегите ви. Вашето веселие не ме забавлява, даже напротив — дразни ме. И не съм сигурна дали това не ви е целта.“
— Наистина, Моника — чуруликаше Елка, застанала до шезлонга, точно над нея. — Трябва да идваш. Не можеш да си представиш колко е красиво там, при реката…
„Александре — помисли си Моника, — не ми засланяй слънцето.“18
— Нали го знаеш Яцек, този историк, който живее сам в дванайсети номер — Яребицата втри остатъка от крема в дланта си, пръсвайки наоколо мириса на „Пондс“, — колегата на онзи блондин, който има тъмносиньо ауди, знаеш…
Знам.
— … Той разказва толкова интересно.
Знам.
— … за историята на това място, за войните, за преселението на народите, за сбирките на вещиците на шабат, за култа към някакви там демони, за археологическите разкопки, казвам ти, Моника, мога да го слушам с часове. Знаеш ли, че той ме разпитваше за теб?
— Кой? — Моника вдигна глава.
— Яцек. Този историк.
— За мен?
— За теб. Откъде си, къде работиш. Хвърлил ти е око, Моника. Късметлийка си. Страхотно момче.
О, Боже.
— Не казвай, че не си забелязала как те гледа. А, Моника?
Забелязах, забелязах.
— Не, Ели. Не съм забелязала.
— Наистина не знам как да разговарям с теб — намуси се Яребицата. — Какво те мъчи, момиче? Нещо не изглеждаш добре. Да не си в цикъл? Ох, извинявай, не прави такива физиономии. Ще тръгвам. Разбрали сме се за след половин час, отивам при тях. Ще се върнем за обяд. Или за вечеря. Чао.
— Чао, Ели.
Между клоните на един крив бор някакъв паяк беше изплел паяжина — фина, изящна работа. „Красивото в природата си има цел — помисли си Моника, — то не е красиво чисто естетически. Има си цел, дори и тази цел да е убийство.“
На страницата кацна една божа кравичка. Моника я изтърси с поклащане на книгата.
— Лети към небето — прошепна тя.
Божата кравичка не падна на земята, а в полета си разтвори неловко крилца и се понесе нагоре — право в центъра на паяжината.
Огромният паяк-кръстоносец с пухкаво коремче изскочи от укритието си, разположено в едно свито, омотано с пашкул листо. Божата кравичка, без да бърза, късаше нишките на паяжината с натиск на хитиновата си обвивка. „Още малко, и ще изпадне“ — помисли си Моника.
Но паякът беше по-бърз.
„Бягай — помисли си тя, стиснала зъби. — Бягай, паяко! Хайде!“.
Паякът затрепери върху нишките и мълниеносно се метна в свитото листо.
„Уплаших го“ — помисли си Моника учудено, но веднага реши, че това са глупости, просто паяците мразят повече от всичко на света червени бръмбари, покрити с хитинова обвивка. Предпочитат меките и сочни мухи. Това е ясно като бял ден.
Тя потрепна, когато чу стъпки зад гърба си.
— Здравей, Моника.
— Здравей, Яцек.
О, Боже.
— Както винаги, забила нос в книгата? Моника, обръщам ти внимание, че си на почивка. Явление, което се случва веднъж годишно, и за жалост приключва бързо. Наистина, всяка минута е ценна. Моника!