— Слушам те, Яцек.
— Яребицата ми каза, че не искаш да дойдеш с нас на реката. Че уж си отказала, категорично си отхвърлила предложението. Това ме огорчава особено много, тъй като предложението беше мое. И така, дойдох да поправя грешката, каквато беше използването на Яребицата за посредник. Трябваше да те поканя сам. Отдавна.
Иди си, моля те. Чувствам се зле, когато стоиш така и ме гледаш. Не искам погледа ти. Не искам погледът ти да ме докосва.
— Ела с нас, Моника.
Иди си, моля те.
— Не… Извинявай. Може би следващия път.
— Нима четенето, на което си се посветила, е по-интересно от перспективите за моето… нашето приятелство? Какво четеш, Моника?
— Ох… Това е поезия, Яцек. Старинна немска поезия.
— Това го виждам. Разбрах по готическите букви, които не обичам да чета, въпреки че учителят ми по немски все пак успя да ми набие в главата основите на езика на Гьоте. На кого са тези стихове?
— Не мисля…
— … че тези стихове ще са познати на един обикновен историк? Ех, филолози. Колко често си присвоявате монопола в познанията по литературата и езиците. Имаш ли в себе си поне мъничка хазартна жилка, Моника?
Тя вдигна поглед, давайки си сметка, че вдига също така и лицето си с очилата.
— Не разбирам…
— Предлагам ти малка игра с висок залог. Съвсем като при Пушкин — тройка, седмица и асо. Ако въз основа на един-два стиха позная чие е стихотворението, ще дойдеш с нас. Ако сгреша, ще си отида с тъга и няма да ти досаждам повече.
Тя се зачуди за момент. „Невъзможно — помисли си. — Толкова слабо известно е“…
— Добре — каза тя, като наведе глава, за да не забележи той усмивката й.
— Валтер фон дер Фогелвайде, средновековен немски поет и трубадур, живял на границата между дванайсети и тринайсети век — разсмя се той. — Стихотворението се казва „Unter den Linden“. Загуби, Моника. Дамата ви е бита, другарю Херман. Вземам всички рубли от масата19.
Тя се усмихна отново, този път без да се крие. „Какво пък — помисли си, — възможно е“…
— Между нас казано — рече той, — отива ти.
— Какво?
— Средновековната поезия, песните на трубадурите — каза той, гледайки я в очите. В очилата, поправи се тя мислено. — Това ти отива. Поетична натура си, очарователно старомодна, със сложна душевност, самотна. Магия. Е, светлокоса елфке, приготвяй се. Тръгваме.
— Да — каза тя, все още леко усмихната. — Е, щом съм дала дума… След малко ще дойда при вас. След малко.
— Чакаме те.
Тя не стана веднага. Седеше, отпуснала глава, вглеждайки се в готическите букви, криволичещи и трепкащи като малки знаменца, развяващи се върху остри кули. Чуваше дрънкане на лютня, далечно и тихо.
Белият еднорог заставаше на задните си крака върху зеления гоблен в хералдическа стойка.
Върхът на хълма беше равен и плосък, като отрязан с бръснач. Къщичката с варосани стени, разположена сред криви ябълкови дървета, примамваше. Викаше я при себе си.
Тя се спря нерешително, гледайки как всички тичат надолу към реката по песъчливия, нагрят от слънцето склон. Чуваше мъжките възгласи и смях, далечното, тихо подрънкване на касата бира. Писъците на девойките, достигнали мократа ливада.
— Интересен хълм, нали? От пръв поглед се вижда, че не е с естествен произход.
— Така ли, Яцек? Защо да не е естествен?
— Виж колко правилна е формата му. Виж местоположението му. Моника, тук може някога да е имало крепост, отбранявала брода през реката. А може да е било храм на някаква богиня, почитана от поморяните20. Или място за жертвоприношения, свещен хълм на езичници пруси, готи или случайно попаднали тук келти? Толкова народи са минали през тези места, толкова още неизследвани неща крие тази пръст… Е, да вървим. Ще поговорим още за това в прекрасния ни бивак.
— Сега… сега ще дойда при вас. След малко.
— Защо?
— Искам да се разходя — наведе глава тя.
— Ако позволиш…
— Не — отговори тя бързо. — Извинявай. Сама.
Защо ме гледа така?
— Добре, Моника. Но не забравяй, че те чакаме. Бих искал да си с нас. С мен.
— Ще дойда.
Хълмът. Не е естествен?
Пристъпи напред. Изведнъж почувства, че трябва да продължи да върви напред. Защото зад гърба й беше черната стена на гората, мокра, тъмна и тревожеща, а отпред — слънцето и блестящата лента на реката в подножието на хълма, сред елшите. Гората я отблъскваше, шептеше с глас, в който се усещаше злоба и заплаха. Бялата къщичка над склона беше светла, топла, дружелюбна. Викаше я, привличаше я към себе си, уговаряше я.
20
Поморяни — западнославянски племена, живели до XVI — XVII в. в низините на Одра на крайбрежието на Балтийско море. — Б.пр.