Моника се събуди, седна в леглото, погледна през прозореца, в сумрака, предшестващ съмването. Елка, с прякор Яребицата, тихичко похъркваше, легнала по гръб, прегърнала възглавницата със свитата си ръка.
Моника докосна книгата, заровена в одеялото, врязалия се в бедрото й остър ръб на корицата. „Заспала съм, докато съм чела — помисли си тя. — И сънувах… странен сън.“
Не помнеше точно какъв.
— Имам усещането, че ме избягваш, Моника.
„Да, избягвам те“ — помисли си тя храбро, неспособна да реши накъде да насочи погледа си. След кратко колебание победиха върховете на гуменките й.
— Не, откъде ти хрумна — промърмори тя. — Съвсем не.
— Ще ми позволиш ли да ти правя компания?
Тя кимна и се уплаши, че е вложила твърде много в това кимване.
Вървяха бавно покрай редица бели брези, по горска пътека, сред тъмнозеления храсталак, отбелязващ пътя като ограда, която на места прекъсваше заради пресичащи пътя пътеки.
„Навярно не биваше да чакам толкова дълго“ — помисли си тя и се спъна. Той я подхвана, хвана я под ръка и тя потрепна от докосването му като от токов удар. Приятен удар.
— Лятото свършва — наруши той мълчанието с тривиално твърдение. — Отпуската свършва.
— Хм.
— Време е за връщане. В града. При книгите, при доктората. Жалко.
— Ще има отпуска и другата година — промърмори тя, чудейки се как да освободи ръката си така, че той да не сметне това за безцеремонно, агресивно и неучтиво.
— Факт, ще има. — Той се усмихна мило, стискайки още по-силно лакътя й. — Но е тъжно, че лятото приключва. Не обичам, когато нещо приключва. Приключването е край на сюжета. А аз ценя най-много в сюжета епизодите. Изящните, красиви епизоди, които могат да спасят и най-печалния сюжет на света — жалкия сценарий на нашия живот. Философствам. Отегчавам ли те, Моника?
Тя не отговори. Разглеждаше купчините пръст, за да се спъне в някоя от тях и да падне, избягвайки от топлината, която той излъчваше.
— Моника?
— А… да? — Тя се спъна, но твърде неестествено, твърде изкуствено, и той я подхвана без усилие, без да изпуска ръката й.
— През цялото време мисля за… За това стихотворение, което ти четеше. За „Unter den Linden“ на Валтер фон дер Фогелвайде. В тази балада има нещо странно, което не мога да разбера… Моника, бих искал да те помоля нещо. Ако можеш, не ми отказвай.
— Слушам те, Яцек.
— Прочети ми стихотворението на Валтер фон дер Фогелвайде. Моля те.
— Сега?
— Не. Не сега. След вечеря, когато ще бъде тихо и спокойно, когато се стъмни. Струва ми се, че тази поезия може да звучи добре само някоя вечер, студена и мрачна като каменен замък. Ще дойда при теб веднага след вечеря, за да се отдадем на кратък миг поезия на минезингери и песни на трубадури.
— Яцек, аз…
— Не ми отказвай, моля те.
Моника се спря, решително, но не рязко, освободи ръката си от неговата. Погледна го право в очите. Храбро, макар и без предизвикателство. Естествено. Честно. Смело.
Кажи ми какво очакваш от мен. Какво искаш от мен, именно от мен, когато наоколо има толкова много девойки, ярки и красиви като колибрита, весели, чуруликащи, желаещи ако не флирт, то поне да си играят на флирт. Всички гледат в теб и нито една не би усетила неловкост, ако можеше да се разхожда с теб из гората и да слуша думите ти. Всяка от тях би се зарадвала от възможността за вечеря с четене на стихове, прекарана в компанията ти. Нито една не би треперила вътрешно, както треперя аз сега. Кажи ми честно и открито, защо аз? Та нали аз…
Не съм красива!
Тя сведе поглед, сви глава между раменете си. „Като костенурка — помисли си. — Страх ме е.“
— Моника?
— Добре, Яцек.
„Какво правя? — помисли си тя, наведена над книгата. — Какви ги върша? Та нали можех да се оправдая с главоболие, да изчезна веднага след вечеря, да се върна късно, да се заключа, да се направя, че ме няма. Можех да измисля нещо. А аз сега седя тук с него и…“
— Чети нататък, Моника. Моля те.
— Имаш красив глас, Моника.
Не. Не. Не искам това, което вече се е случвало. Няма да понеса, не искам да понасям унижението, мъката, празнотата, самотата. Не искам нито да обвинявам, нито да търся вина в себе си. Защо ме гледа така? Гледа ме така, както би ме гледал, ако бях…
(Красива?)
— Чети нататък, Моника.