— Всъщност това е прекрасна песен, Моника. Почти се чува дрънченето на струните на лютнята на трубадура. Някой превеждал ли е „Unter den Linden“ на полски?
— Да. Леополд Стаф28.
— Дори няма да те питам дали знаеш този превод. Сигурен съм, че го знаеш. Издекламирай го, моля те. Тези последните два куплета.
— Яцек… Не ги помня…
— Много красиво се изчервяваш. Но аз знам, че ги помниш. Моля те, Моника.
— Прекрасно, Моника. Наистина прекрасно. Само че, извинявай, тези стихове не бива да се декламират с глава върху коленете и с такъв гробовен глас. Сама знаеш, че Валтер фон дер Фогелвайде в тази песен е отстъпил от нелепия канон на минезанга и рицарската любов, екзалтацията и въздишките по недостъпната дама на сърцето. Тоест, Моника, тази песен е за осъществената любов, единствената любов, която има смисъл, която доставя радост. Красив епизод, прекрасно описан. Тази песен се пее от жена, която е лежала заедно с любимия си в легло от рози… Боже, колко красиво се изчервяваш! Тя е била с любимия си и е щастлива, и иска да каже това на целия свят, иска всички да видят следата от главата й, отпечатана в розите, и да узнаят колко е щастлива.
— Вече е страшно късно, Яцек. И малко ме боли главата…
— Последният куплет, Моника.
— Не помня превода, наистина…
— Изрецитирай го в оригинал. Но го изрецитирай с гласа на влюбена жена. Моля те.
— Очароваш ме, Моника.
— Престани, Яцек. Моля те.
— Ти си пленителна, знаеш ли? Много си чаровна. Започвам да си губя ума по теб. Не знам как се получи така, Моника, но не мога да спра да мисля за теб.
— Яцек… Караш ме да се смущавам.
— Моника… Достатъчно е само да затворя очи, и виждам лицето ти, усмивката ти. Понякога чувствам как нещо в мен вибрира и нещо ми стиска гърлото…
— Моля те, недей. Иди си. Вече е много късно, Ели скоро ще си дойде.
— Още малко…
— Не, моля те. До утре, Яцек.
— Кажи ми го.
— Кое?
— Че ме обичаш, Моника.
(Аз?)
— Моника.
— Обичам те.
Минезингерът е слаб, нисък, фин, вятърът си играе с черното му наметало. Откъде се е взел този вятър тук, в тронната зала, където не трепкат дори пламъците на свещите и не помръдват воалите на островърхите шапки на заслушаните, вглъбени в звуците от лютня дами? Само че зад гърба на минезингера вече го няма гобленът с еднорога, няма ги колоните и витражните прозорци. Зад гърба му има склон и черна гора.
Очите на минезингера горят в полумрака, пламтят с черен огън. На лицето му няма нищо освен тези очи и този пламък.
Подай ръка.
Забравена. Да. Няма никакво съмнение. Привлича те реката, привлича те този хълм. Подай ръка. Seh, wie ist so rot mein Mund31.
От пръв поглед се вижда, че този хълм не е с естествен произход. Тук, на възвишението, сигурно е имало крепост, отбранявала брода. Светилище, езически храм, жертвен олтар…
Не, крещи Елка, наричана Яребицата. Не, няма да отида там, за нищо на света, вижте колко зловещо тъмна е тази гора, колко мокро е там, и там има паяци, а мен ме е страх от паяци.
Подай ръка. Очароваш ме. Смеят се, ръкопляскат, кожените маски на главите им смешно поклащат огромните си уши. Zernebock, der Schwartze Wahnsinn32, крещи Елка, гола до кръста.
Подай ми ръка.
Не! Бягай! Светли, почти прозрачни очи. Не се връщай, ще изгориш, ще угаснеш, ще те разяде ръждата.
Моника, Моника, ти си пленителна, знаеш ли?
Знам.
Забравена. Боже, колко красиво се изчервяваш. Когато затворя очи, виждам усмивката ти. Алените ти устни.
Подай ръка.
Блато, черното лъщящо тресавище бавно се разтваря, на повърхността излизат мехури. Бездна, до дъното на която водят Хилядата стъпала. А на дъното на тази бездна има нещо, чиято тайна е неразгадаема, нещо, което трепти и пулсира. И чака призива.
Тандарадай!
Ще изгориш. Ще угаснеш. Ръждата ще те разяде.
Тя се събуди.
Легнала върху мокрия от пот, смачкан чаршаф, дълго време не можа да заспи, напразно опитвайки да събере в едно цяло отломките от съня, който не помнеше.
28
Леополд Стаф (1878 — 1957) — полски поет и драматург, една от основните фигури на полския модернизъм (т.нар. период „Млада Полша“). — Б.пр.
30
Ако говори,
боже чуден,
от срам ще вляза в гроба, ой!
С мене що стори
моят възлюбен,
ще знаем само аз и той.
Малка птичка в оня лес,
тандарадай,
пази тайната ни днес.
— превод Венцислав Константинов. — Б.пр.