Пуснах си уокмена и побягнах нататък.
На Новия пазар почти нямаше хора. Собствениците на магазините слагаха резетата, спускаха железните жалузи и решетки. Само „Макдоналдс“ работеше, защото „Макдоналдс“ беше екстериториален и неприкосновен. Както обикновено, там седяха и се тъпчеха кореспондентите на разни вестникарски концерни и екипите на разни телевизионни станции. Беше отворена и книжарницата „Атина“ на моя познат Томек Ходорек. Ходя често при Томек, купувал съм под рафта всякаква книжна контрабанда, самиздат и нелегална литература, забранена от Курията. Освен с книжарска дейност Томек припечелваше и с издаването на популярния месечник „Сваляч“, местната мутация на „Плейбой“.
Томек стоеше пред книжарницата и миеше с разтворител от витрината надписа „ЩЕ ТЕ ОБЕСИМ, ЕВРЕИНО!“.
— Сервус53, Томек.
— Salve54, Ярек. Come inside55! Имам „Майстора и Маргарита“ на издателство „Север“56. И „Blechtrommel“57 на Грас.
— Имам стари издания и на едната, и на другата. Баща ми ги скри, когато ги изгаряха. А Салман Рущди имаш ли?
— След две седмици ще получа. Да ти запазя ли?
— То се знае. Чао. Бързам за училище.
— Ausgerechnet58 днес? — Томек посочи към Манювка, откъдето се носеше още по-ожесточена размяна на огън. — Зарежи училището и се връщай вкъщи, sonny boy59. Inter arma silent Musea60.
— Audaces fortuna iuvat61! — казах несигурно.
— Your business62 — Томек извади от джоба си чиста кърпичка, плю в нея и се зае да лъска стъклото. — Бай.
— Бай.
Пред сградата на масонската ложа „Гладиус“, до паметника на Мария Конопницка, стоеше полицейска бронирана кола с монтирана картечница М-60. На постамента на паметника беше написано: „UNSERE63 КРАНТА“, а малко по-надолу: „ТАЗИ КРАНТА Е НАШ ПОЕТ-ПРОРОК, МИНУВАЧИТЕ ДА НЕ Ц“. Близо до паметника имаше пропагандно табло, под чието стъкло имаше снимки, изобразяващи оскверняването на гроба на писателката на Личаковските гробища.
Тръгнах по улица „Елигиуш Невядомски“, бившата „Нарутович“, притичах покрай стената на затворената текстилна фабрика. На стената беше закачен огромен плакат, сигурно девет на девет метра, изобразяващ покойната майка Тереза. На плаката беше написано с големи букви: „ГЕНОВЕВА СЕЛЯНКА“. После свърнах по улицата, водеща към река Черна Ханча.
И попаднах на Белите кръстоносци.
Бяха дванайсет души, всичките с обръснати глави, кожени якета, маслиненозелени тениски, сиво-зелени камуфлажни панталони и тежки десантни кубинки. Петима от тях, въоръжени с узита и контрабандни полицейски „Хеклер и Кох“, ги охраняваха върху мотори. Един от хората изписваше Давидовата звезда върху бутика на Малгошка Замойски. Друг, застанал насред улицата, държеше комбайн „Шарп“ на рамото си и се тресеше в ритъма на „Saviour“, хита на групата „Мегадет“ от албума „Lost in the Vagina“. И парчето, и тавата бяха забранени.
Останалите Бели кръстоносци бяха заети с обесването на някакъв тип с лилава риза. Онзи виеше, дърпаше се и се опитваше да освободи завързаните зад гърба му ръце, а Белите кръстоносци го удряха и го ритаха където им падне и го влачеха към един кестен, от чиито клони вече висеше елегантна примка от телефонен кабел. На тротоара беше захвърлена голяма найлонова торба на синьо-червенн ивици. Покрай торбата се бяха посипали разноцветни блузи, клинове, пуловери, многобройни опаковки чорапогащници, видеокасети и камера „Панасоник“.
Белият кръстоносец с „Шарпа“ на рамото направи няколко крачки към мен, прегради ми пътя. За прасеца му беше прикрепен тежък нож тип „Survival“. Останалите ми отрязаха пътя за отстъпление.
„Сбогом, Джули — помислих си. — Сбогом, уокмен. Сбогом, мили предни зъби“.
— Хей! — извика изведнъж един от Белите кръстоносци. — Красавец! Това ти ли си?
Познах го, въпреки бръснатата глава и цирковото облекло. Това беше Мариуш Здун, по прякор Лиско. Синът на гинеколога, един от най-богатите хора в града. За стария Здун се говореше, че е бил в надзорния съвет на „Арт-Б Интернешънъл АГ“ и че има дял в „Четирите сестри“.
52
— Б.пр.
64
— Б.пр.