— Утре ще бъде здрава. Не я омотавай в толкова топли дрехи.
— Благодаря ти, благородна… Стократно…
Топин, старейшината, вече беше излязъл в двора си и в момента се чудеше какво да прави с вилата, която държеше в готовност. Най-накрая изгреба с нея кокошите изпражнения от стълбите.
— Извинявайте — каза той, като облегна вилата на стената на колибата. — Госпожо. И вие, благородни господине. Времената са толкова несигурни… Моля, заповядайте. Каня ви да похапнем заедно.
Влязоха.
Жената на Топин, влачейки със себе си вкопчените в полата й две сламеноруси момиченца, поднесе пържени яйца, хляб и кисело мляко, след което се скри в другата стая. Висена, за разлика от Корин, ядеше малко и седеше тиха и замислена. Топин въртеше очи, чешеше се на различни места и бърбореше:
— Времената са несигурни. Несигурни са. Живеем в бедност, уважаеми. Развъждаме овце за вълна, за продажба на вълна, а понастоящем няма търговци, налага се да колим животните, за да има какво да сложим в гърнетата си. По-рано търговците ходеха за яшма и зелен камък до Амел, отвъд прохода — там има рудници. Оттам добиваха яшма. А когато минаваха търговци, купуваха и вълна, плащаха, оставяха и разни стоки. Но сега вече няма търговци. Дори сол няма, каквото убием, трябва да го изядем за три дни.
— Заобикалят ли ви керваните? Защо? — Висена постоянно докосваше замислено превръзката на челото си.
— Заобикалят ни — промърмори Топин. — В прохода се мотае някакъв проклет кашчей, не пропуска жива душа да премине. Защо да ходят търговците там? За да умрат?
Корин застина с лъжицата във въздуха.
— Кашчей? Какво е това кашчей?
— Откъде да знам? Разправят, че кашчеят е човекоядец. Дебне в прохода.
— И не пропуска кервани?
Топин прекара поглед през стаята.
— Само някои. Разправят, че своите. Пропуска своите.
Висена смръщи чело.
— Как така… своите?
— Ами своите — измънка Топин и пребледня. — Хората от Амел са го закъсали още повече от нас. Нас поне гората ни храни малко от малко. А те там седят върху голи скали и имат само онова, което кашчеите им продават срещу яшмата. Безмилостно, по разбойнически, искат да им се плаща за всяка стока, и какво да правят онези от Амел? Няма да ядат яшма, я?
— Какви са тези „кашчеи“? Хора?
— Хора и вранове, и още някакви. Бандити, госпожо. Превозват до Амел това, което вземат от нас, там го разменят срещу яшма и зелен камък. А на нас ни го отнемат насила. Случвало се е да грабят по селата, да изнасилват девойки и да убиват всеки, който се съпротивлява, да опожаряват. Бандити. Кашчеи.
— Колко са? — обади се Корин.
— Кой да ги преброи, уважаеми господине? Всички си пазят селата, държат се заедно. Но каква полза? Когато дойдат нощем, палят. По-добре да им се дава това, което поискат. Защото се говори, че…
Топин пребледня още повече, целият се разтрепери.
— Какво се говори, Топин?
— Говори се, че кашчеят, ако го ядосат, ще излезе от прохода и ще тръгне към нас, в долината.
Висена се изправи рязко, изражението й се беше променило. Корин го побиха тръпки.
— Топин — каза магьосницата, — къде е най-близката ковачница? Конят ми изгуби една от подковите си по пътя.
— Оттатък селото, при гората. Там има и ковачница, и конюшня.
— Добре. А сега иди да разпиташ къде има болни или ранени.
— Признателни сме ти, благородна благодетелко!
— Висена — обади се Корин, когато вратата зад Топин се затвори. Друидката се обърна и го погледна. — Всичките подкови на коня ти са на мястото си.
Висена мълчеше.
— Яшмата, естествено, е яспис, а зеленият камък е жадеитът, с който се славят рудниците в Амел — продължи да говори Корин. — А до Амел може да се стигне само през Калмат, през прохода. Пътят, от който няма връщане. Какво говореше покойницата на кръстопътя? Защо искаше да ме убие?
Висена не отговаряше.
— Мълчиш? Няма значение. И без това всичко започва да се изяснява. Бабата от кръстопътя чакаше някой, който да спре пред глупавия надпис, забраняващ да се продължи на запад. Това е било първото изпитание — умее ли пътникът да чете. После бабката е направила още една проверка — кой, ако не добрият самарянин от Кръга на друидите ще помогне в сегашните времена на гладна старица? Залагам си главата, че всеки друг даже би й взел тояжката. Хитрата бабка продължава нататък, започва да бърбори за нещастни бедни хора, нуждаещи се от помощ. Пътникът, вместо да я възнагради с ругатни и ритници, както би постъпил някой обикновен жител на тази околност, слуша напрегнато. Да, мисли си бабката, това е той. Друидът, отиващ да се разправи с бандата, тероризираща района. И тъй като тя несъмнено е изпратена от същата тази банда, се хваща за ножа. Е, Висена? Не съм ли интелигентен над средното равнище?