— Остави го на мира, Менда — каза Лиско на типа с „Шарпа“. — Аз го познавам, дружка ми е, добър поляк. Ходехме заедно на даскало!
Това беше вярно. Лиско известно време идваше в нашето училище. Давах му да преписва. Без особен ефект, защото Лиско едвам четеше.
Типът с лилавата риза, когото държаха за краката и повдигаха към примката, закрещя диво, замята се и се изтръгна от сграбчилите го ръце, падна на тротоара. Събралите се около него Бели кръстоносци го наритаха и отново го вдигнаха.
— Ей! — изкрещя един от тях, с разпятие на шията. — Лиско! По-добре помогни, вместо да бърбориш с тая откачалка.
Този също го познавах. Казваха му Големия Гонзо, тъй като носът му наподобяваше кран на умивалник и блестеше по същия начин.
— Ти по-добре тръгвай, Яцек. — Лиско почеса обръснатото си теме. — По-добре се омитай оттук.
На първия етаж се отвори прозорец.
— Тихо! — извика, подавайки се навън, старец с лъщяща плешивина. Над ушите му висяха два сиви кичура, придавайки му вид на бухал. — Тихо! Тук спят хора! Какъв е този шум?
— Чупката, дядка! — изръмжа Лиско, размахвайки узито си. — Затваряй си плювалника и да те няма!
— Ей, Лиско, по-учтиво — направи му забележка Големия Гонзо, докато слагаше примката на врата на типа с лилавата риза. — А вие, сънароднико, затворете прозореца и отидете да погледате телевизия, както е редно за един добър сънародник! А ако не, ще дойда там при вас и ще ви сритам задника!
Бухалът се наведе още повече през прозореца.
— Какво правите там, момчета? — извика той. — Какви ги вършите? Какво е това, линч? Как може така? Как може да сте толкова жестоки? Това е нечовешко! Не е по християнски! Какво ви е направил той?
— Грабеше магазините! — изрева Големия Гонзо. — Мародер, robber66, мамка му!
— За целта си има полиция! Градската стража или Grenzschutz67! Справедливостта…
— Помогите-е-е! — закрещя типът с лилавата риза. — Ради бога, помогите-е-е! Спасите меня! Ради бога, по-могите-е-е-е, пан68!
— Аха — каза Бухалът и тъжно поклати глава. — Аха. Ясно.
И затвори прозореца.
— Тръгвай, Ярек — повтори Лиско, триейки ръце в панталоните си.
Аз побягнах, без да се оглеждам. Канонадата откъм северната страна нарастваше. Чуваха се приглушени танкови изстрели.
— Не-е-е-ет! — разнесе се зад гърба ми.
— Полша за поляците! — изрева Големия Гонзо. — Вдигайте, момчета! Hang him high69!
Чух още как Белите кръстоносци запяха „We Shall Overcome“70. Както обикновено в такава ситуация. Съсредоточих се върху уокмена си.
По улицата премина БТР, изхвърлящ смрадливи газове от ауспуха си. На бронята беше изписано с бяла боя: „БОГ, ЧЕСТ И РОДИНА“. Това означаваше, че Градската стража бди и всички могат да са спокойни. Теоретично.
Дотичах до кръстовището между Уршуланек и Джимала. Там стоеше втори БТР. Имаше и елегантна барикада от чували с пясък, както и дървени заграждения с железни шипове. Барикадата и загражденията обозначаваха границата. Знаете го — където сме ние, там има заграждения, а където има заграждения, там е границата. Барикадата и загражденията се охраняваха от взвод доброволци. Доброволците, както всички доброволци на света, непрекъснато пушеха и ругаеха. Бяха от Селската самоотбрана, защото на БТР-а им беше написано: „НЕ ГУБЕТЕ НАДЕЖДА“.
— Ти накъде, дрисльо? — попита ме един от охраняващите заграждението дрисльовци.
Не счетох за необходимо да му отговарям. Ако по пътя за училище отговаряш на всички патрули, барикади, заграждения, бариери и пропускателни пунктове в Сувалки, здравата ще прегракнеш. Така че продължих нататък, като скъсих пътя, минавайки през моста над Черна Ханча.
— Wohin71? — извика ми иззад немската барикада един Фрайкорпс, облечен с противокуршумна жилетка и въоръжен с М-16 с подцевен гранатомет. Под ремъка на шлема му беше пъхната кутия „Марлборо“.
— Halt! Stehenbleiben72!
„Lich mich am Arsch“73 — помислих си, като се затичах към парка. Прекрасния ни градски парк.
Както ми е разказвал покойният ми дядо, прекрасният ни парк някога се е казвал „Маршал Пилсудски“. По-късно, по време на Втората световна война, са променили името му на „Хорст Весел“. След войната патрони на парка станали героите от Сталинград и останали такива доста дълго — до времето, когато маршал Пилсудски излезе от немилост, а бюстът му се върна в парка. По-късно, някъде около 1993 година, дойде Епохата на бързите промени. Маршал Пилсудски започна да предизвиква неприятни асоциации — носел е мустаци и е организирал преврати, предимно през май, а вече не беше време, когато в парка могат да се търпят разни типове с мустаци, обичащи да вдигат оръжие срещу законната власт, независимо от това с какъв ефект и по кое време на годината. Когато преименуваха парка на „Белият орел“, другите националности, чиито представители в Сувалки вече не можеха да се изброят, запротестираха буйно. И енергично. Така че паркът стана „Градината на Светия дух“, но след тридневна стачка на банките се наложи нова смяна на името. Беше предложено да бъде „Грюнвалдски парк“, но запротестираха немците. Беше предложено да бъде „Адам Мицкевич“, но запротестираха литовците, Във връзка с надписа „полски поет“ в проекта за паметника. Беше предложено да бъде „Парк на дружбата“, но запротестираха всички. В края на краищата кръстиха парка „Ян Трети Собиески“ и така си остана, най-вече защото процентът на турското население в Сувалки е нищожен, а лобитата им нямат никаква пробивна сила. Собственикът на ресторант „Истанбул Кебап“ Мустафа Баскар Юсуф Оглу можеше да си беснее, докато пукне.
65
— Б.пр.
70
„Ще преодолеем всичко“ (англ.). Химн на американското движение за граждански права. — Б.пр.