Сувалкската младеж не обръщаше внимание на всички тези преименувания и наричаше парка по стария начин: „паркчето“ или „горичката“. А на онези, които се чудят на цялата тази суматоха около наименованието, ще напомня само колко крясъци и спорове имаше заради това, че улица „Селска“ във Варшава беше преименувана на „Сезамкова“. Помните ли?
Улица „Джимала“ свършваше при Черна Ханча (по-нататък се наричаше вече „Бисмарк Щрасе“), а аз трябваше да завия към Двореца на културата, отдавна затворен, да пробягам по парковата алея, да пресека „Аденауер-Плац“ и да достигна до задния двор на училището. Но се обърках — докато тичах, изобщо не забелязах Двореца на културата, а вместо това попаднах в някакъв облак от прах и дим.
И паднах в ямата от бомбата. По невнимание.
Оглеждам се — и виждам Пуйков. Седи си, свил се, притиснал се към самия край на ямата и слуша как бучат и тракат два бойни „Апача“, кръжащи над стадион „Остмарк Спортферайн“, бившия спортен клуб „Голгота“. Допълзях тихичко до него, равномерното тракане на тежките картечници „Гатлинг“ заглуши стъпките ми.
— Здрасти, Пуйков! — извиках аз и неочаквано го тупнах по гърба.
— О, Господи! — възкликна Пуйков и се изтърколи на дъното на ямата.
Лежеше там и трепереше, неспособен да каже нито дума, и ме гледаше с упрек. Едва в този момент разбрах, че е било страшно глупаво да викам и да го тупам по гърба. Сещате се — от шока като нищо можеше да пукне.
Подадох глава над ръба на ямата и внимателно се огледах. Недалеч просветваше през храсталака стената на парковата тоалетна, изпъстрена с графити и следи от куршуми от някоя предишна битка. Не видях никого, но двата „Апача“ обстрелваха източния край на парка, откъдето долитаха все по-силни звуци от стрелба с картечница и приглушени избухвания на ръчни гранати.
Пуйков вече беше престанал да ме гледа с упрек. Наистина, няколко пъти ме нарече с много гадни думи, приписа ми активен Едипов комплекс и пасивен хомосексуализъм, след което допълзя до мен и си подаде главата от ямата.
— Какво правиш тук, Пуйков? — попитах го аз.
— Паднах тук — отговори той. — Още рано сутринта.
— Ще закъснеем за училище.
— Със сигурност.
— Дали пък да не излезем?
— Излез пръв.
— Не, ти излез пръв.
И тогава се започна.
Край парка разцъфна феерия от ослепителни оранжеви експлозии. И двамата скочихме на дъното на ямата, в плетеницата от телефонни кабели, които се подаваха изпод земята като черва от разпорен корем. Целият парк се разтресе от взривове — първи, втори, трети. А после залая стрелково оръжие, заваляха снаряди и отломки. Чухме вика на нападателите:
— Lietu-u-u-u-u-uva74!
И веднага след това — експлозии от ръчни гранати, грохот на М-60 и лай на АК-74, съвсем наблизо.
— Lietu-u-u-u-u-uva!
— Това са твоите — изхриптях аз, притискайки се към самото дъно на ямата. — Дивизията „Плехавичус“. Твоите сънародници идват да щурмуват парка ни, Пуйков. Смяташ ли, че така е редно?
Пуйков изруга грозно и ме изгледа злобно. Разкикотих се. По дяволите, вече беше минала повече от година, а тази забавна история продължаваше да ме разсмива. Затова пък Пуйков не преставаше да се вбесява, като му я напомнят.