Последвалите викове бяха заглушени от бесен откос с М-60 — толкова близо, че чувах как гилзите се сипят като градушка върху бетона. Някой изкрещя ужасено. Само веднъж — и утихна. По настилката скърцаха ботуши, гърмеше канонада.
— Zurück! — викаше някой горе, навътре в парка. — Beeilung, Beeilung! Zurück94!
— Lietu-u-u-uva!
„Ясно — помислих си. — Зелигаускас контраатакува. И също право през нашата яма, motherfucker95 такъв!“
Близо до ямата залаяха АК-47, различни от М-16 на Фрайкорпс, по-притъпено и силно, а всичко това беше заглушено от грохота на взривяващи се гранати и мини.
— О, Боже-е-е-е-е! — заизвива ужасено някой до самия ръб на ямата.
Анализа, превита на три, се тресеше толкова силно, че ми се наложи да я притисна към земята.
— О, Бо… же-е-е-е! — повтори някой съвсем наблизо, падна тежко на ръба на ямата и се стовари право върху нас. Анализа запищя. Аз не изкрещях, само защото онемях от страх.
Това беше шаулис, без шапка; сламенорусите му коси бяха слепени от кръв. Кръвта заливаше лявото око и шията му. Изглеждаше сякаш под мундира има тъмночервена тениска. Лежеше превит на дъното на ямата и риташе отломките с къси удари на ботушите. После се обърна настрани, застена и отвори цялото си око. Погледна ме. И закрещя, задавяйки се с кръв. Когато стисна клепачи, лицето му се разтрепери.
Не знам дали ви казах. Не съм хич красив. Чернобил, нали разбирате. Генетични изменения.
Нищо не може да се направи. Нищо.
Генетични изменения.
Шаулисът отвори окото си и ме погледна отново. Вече по-спокойно. Аз се усмихнах. Шаулисът също се усмихна, през сълзи.
Или поне ми се искаше да вярвам, че е усмивка. Но не вярвах.
— Искам… да пия… — изрече ясно той. На полски.
Погледнах отчаяно Пуйков. Пуйков ме погледна със същото отчаяние. И двамата, абсолютно отчаяни, погледнахме Анализа. Анализа безпомощно сви слабите си рамене, а брадичката й затрепери ужасено.
До ямата ни се взриви ръчна граната, засипвайки ни с почва. Чухме пронизващ вопъл и веднага след него — рязък откос от инграм. Инграмите са адски скорострелни и откосът прозвуча така, сякаш някой внезапно разкъса огромен парцал. Точно над нас нещо зафуча, изкрещя: „Scheisse!“96 и се строполи право върху нас.
Отново се притиснахме към земята.
Това, което се строполи върху нас, се оказа доброволец от Фрайкорпс, облечен с камуфлажен гащеризон, доста живописен, но абсолютно безполезен при градски бой. Цялата предна част на гащеризона, от увисналото на шията уоки-токи до овесения с всевъзможни калъфи колан, беше тъмночервена от кръв. Доброволецът се изтърколи на самото дъно на ямата, някак странно се напрегна и си пое дъх, при което по-голямата част от въздуха излезе с бълбукане през дупка в гърдите му.
— Да пия — повтори шаулисът. — О, Боже… Да пия… Вода-а-а!
— Wasser — избълбука доброволецът. Ние едвам разпознахме думите му, защото устата му беше пълна с кръв й пясък. — Wasser… Bitte… Hil… fe, bitte… Jilfe-e-e-e97!
Анализа първа забеляза характерната форма, издула раницата на доброволеца. Тя разкопча катарамите и измъкна бутилка кока-кола. Пуйков я взе и умело отвори капачката, като използва за отварачка едно стърчащо от земята арматурно желязо.
— Как мислиш, Ярек? Можем ли да им дадем?
— Не можем — казах аз, а с гласа ми ставаше нещо странно. — Но трябва. Трябва, мамка му.
Първо дадохме да пие на шаулиса — трябваше да има някакъв ред, все пак той пръв беше попаднал в ямата ни. А после дадохме и на доброволеца от Фрайкорпс, като преди това му избърсахме устата с носна кърпичка.
И едва след това изчистихме гърлото на бутилката от кръвта и отпихме по една малка глътка и ние — Анализа, Пуйков и аз.
А около нас стана почти тихо; пукаха само отделни изстрели и откъм стадиона тракаше равномерно един М-60. Доброволецът от Фрайкорпс внезапно се напрегна — толкова рязко, че лентичките велкро, с които беше закопчан гащеризонът му, се разделиха с трясък.
— О, Боже… — изведнъж прошепна шаулисът и умря.
— You… can’t beat the feeling…98 — простена доброволецът и гърдите му се покриха с пяна от кръв и кока-кола.
И той също умря.
Анализа седна на дъното на ямата, обхвана коленете си с ръце и се разрева. И правилно. Та нали все някой, дявол да го вземе, трябва да оплаче тези войници. Те имаха право на това. Имаха право на такъв реквием — на плача на малко момиченце, на сълзите й, които се търкаляха като грахови зърна по зацапаното й личице. Полагаше им се.
98
Не можеш да победиш това чувство. (англ.) Слоган на компанията „Кока-Кола“ от 80-те години на 20. век. — Б.пв.