Двамата с Пуйков им пребъркахме джобовете. Това също трябваше да го направим, на това ни учат в часовете по оцеляване.
Оръжията не докоснахме, както са ни учили — шаулисът имаше гранати, а доброволецът берета и тежък нож. Затова пък Пуйков взе уоки-токито и веднага започна да бърника нещо в него.
Аз пъхнах ръка в джоба на комбинезона на доброволеца и намерих половин блокче шоколад. На обвивката му пишеше „Милка Поланд, бивша Е. Ведел“ Подадох шоколада на Анализа. Тя го взе, но не направи нищо повече, просто продължи да гледа тъпо пред себе си и да подсмърча.
После бръкнах в джоба на шаулиса, защото когато видях шоколада, нещо странно се случи с устата и стомаха ми. Честно казано, самият аз с огромно желание бих изял тоя шоколад. Но не бива така, нали? Ако в компанията има момиче, първо трябва да се погрижим за нея, да й угаждаме, да я защитаваме, да я нахраним. Това е нещо нормално. Така е…
Човешко.
Нали?
Шаулисът нямаше шоколад.
Затова пък в джоба му имаше сгънат на четири плик. На него не беше залепена марка, но имаше адрес, и то в Полша, в Краков. Писмото беше адресирано до някоя си Марила Войнаровска.
Погледнах за миг писмото. Шаулисът беше мъртъв, а така и не беше успял да го изпрати. Погледнах го само за миг.
„Сънувах те — пишеше шаулисът. — Сънят беше кратък. Сън, в който стоя до теб и докосвам ръката ти, а тя е една такава топла… Марила, твоята ръка е толкова мека и топла. И тогава, в съня си, си помислих, че те обичам, Марила, защото аз наистина те обичам“…
Не четох по-нататък. Някак си нямах желание да науча какво пише до края, да узная продължението, което всъщност не беше много, само до края на страничката, до подписа: „Витек“. Витек, а не Витаутас.
Прибрах отново писмото в плика и го пъхнах в джоба си. Помислих си, че може да изпратя писмото, да го изпратя на Марила Войнаровска в нейния Краков. Така и ще направя, ще се охарча за марка и ще пратя писмото. Кой знае, току виж стигне? Макар че много писма се губят на границата, по време на претърсването на пощенските вагони.
Пуйков, седнал сред кабелите като чайка в гнездото си, нещо човъркаше в уоки-токито, от което се чуваше свистене, пращене и откъслечни разговори.
— Остави това — казах аз, изведнъж ядосан.
— Тихо — каза Пуйков, притискайки слушалките към ушите си. — Не ми пречи. Ловя честотата.
— О, по дяволите — не издържах аз. — Ловиш честотата? Улови се за задника, щом искаш да ловиш нещо, кретен такъв. Писукаш, мамка му, някой ще ни чуе и ще пусне тук някоя граната!
Пуйков не отговори: свит на кълбо, той продължаваше да ръчка кабела в телефонния комутатор. Над ямата жужаха куршуми.
Анализа все още подсмърчаше. Седнах до нея и я прегърнах. Така е редно, нали? Та тя беше толкова малка и беззащитна, в тази проклета яма, в този гаден парк „Крал Собиески“, в който от всички страни продължаваше тази смотана война.
— Ярек? — Анализа подсмъркна.
— Да?
— Нямам гащички.
— Какво?
— Нямам гащички. Баща ми ще ме убие, ако се върна без гащички.
Ха, това беше напълно възможно. Инженер Будишевски беше прочут с желязната си ръка и железния си морал. Беше абсолютен маниак на тази тема — но аз май вече ви споменах за това. Вече си представях Анализа на гинекологичния стол у доктор Здун, който трябваше да й даде удостоверение за невинност. Доктор Здун, който от известно време вече не си изкарваше прехраната по същия начин както преди, все още издаваше удостоверения, защото без тях имаше трудности с църковните бракове, а ако момичето беше и непълнолетно, можеше да се озове в изправителната колония във Ваплев. Доколкото знаех, фалшивото свидетелство струваше шест хиляди злоти. Цяло богатство.
— Аня?
— Аха?
— Направиха ли ти нещо? Извинявай, че питам, знам, че не ми влиза в работата, но…
— Не. Нищо не ми направиха. Само ми свалиха гащичките и… ме опипваха. И нищо повече. Страх ги беше, Ярек… Опипваха ме и постоянно се оглеждаха, и не пускаха карабините си…
— Тихо, Аня, тихо.
— Те смърдяха на страх, пот, дим, воняха на това, на което вони тук, долу, на това, което остава след взрива… И на това, на което вонят мундирите, нали знаеш, от което сълзят очите. Никога няма да забравя това… и ще го сънувам нощем…
— Тихо, Аня.
— Но нищо не ми направиха — прошепна тя. — Нищо. Единият искаше… Целият се тресеше… Удари ме. По лицето. Но ме оставиха и избягаха… Ярек… Това вече не са хора… Вече не.
— Хора са, Аня — казах уверено, докосвайки писмото, шумолящо в джоба ми.
— Ярек?
— Какво?
— Да разкажа ли на отеца? За това, което ми направиха?
Момичето наистина беше неориентирано. Влиянието на новоизлюпения евангелист инженер Будишевски напълно бяха притъпили инстинкта й за съхранение.