Выбрать главу

— Марчин Кьониг? — Анализа обу панталоните ми и нави крачолите. — Пуснали ли са го вече от затвора?

— Ама че си глупава, Анализа — каза Пуйков. — Той беше в затвора по време на Унията, а сега вече от половин година е такъв… е, председател на Движението. Capisco100?

— Si101 — кимна Анализа, но аз знаех че лъже. Не можеше да capisco, защото никой не capisco.

— Увеличи го, Пуйков — помолих го аз. Защото, разбирате ли, все пак ми беше интересно какво ще каже Марчин Кьониг. Напоследък много се говореше за Марчин Кьониг.

— По-силно? — попита Пуйков. — По-силно ли искаш, Ярек?

— Нали казах ausgerechnet. Да не си оглушал?

— Е, моля.

И в този момент Марчин Къониг загърмя из целия парк. Отвсякъде, от всички посоки. Из целия парк, стадиона, и, кой знае, може би целия град. Пуйков се разкикоти, явно много доволен от себе си.

— Scheisse! — извиках аз. — Какво е това?

— Високоговорителите на стадиона — изпъчи се Пуйков. — Включих се към тях през комутатора…

— Изключи го, мамка му!

— Ти искаше по-силно — отново се разсмя способният електротехник. — Така че ето ти по-силно. Нека всички да послушат. Не се бой, Ярек. Никой няма да се сети, че това е от нашата яма. По-добре послушай какво казва този тип.

Заслушах се.

— Имам една мечта! — извика изведнъж Марчин Къониг, а тълпата, събрала се пред фабриката „Интернешънъл Харвестър“ в Урсус нададе рев. — Имам една мечта!

Стрелбата утихна, чуха се само няколко случайни изстрела, някъде изгърмя мина, прелетя хеликоптер. А после всичко утихна. Целият град. Имаше го само Марчин Къониг и тълпата, събрала се пред Интернешънъл Харвестър.

— Имам една мечта и в тази мечта е дошъл денят на истината! Денят, в който за всеки е станало ясно, че всички ние сме братя, че всички ние сме равни! Денят, в който сме разбрали, че няма никакви граници, че границата не е нищо повече от драсканици върху нищо незначещи листове хартия! Денят, в който сме отхвърлили от душите си отровата на омразата, поемана от нас много поколения. Този ден наближава, братя!

Тълпата шумеше, ревеше. Някой ръкопляскаше. Някой пееше „We Shall Overcome“. Някой скандираше: „Juden raus102. Някой свиркаше.

— Имам една мечта и в моята мечта този свят най-накрая е станал Божие царство на земята! Имам една мечта и истина ви казвам, братя: тази мечта е пророческа! В моята мечта хората с всички цветове на кожата, вероизповедания, убеждения и националности си подадоха ръце и ги стиснаха! Всички те станаха братя!

Над парка все още се виеше дим, но изглеждаше, че е започнал да оредява, сякаш го издухваше умноженият от ехото глас на Марчин Кьониг, гърмящ от високоговорителите на стадиона с нищо незначещо название, в парка с нищо незначещо име. Над града с нищо незначещо име изведнъж проблесна слънце. Така ми се стори. Но можеше и да греша.

— Имам една мечта! — изрева Марчин Кьониг.

— Имам една мечта — отговори му тълпата. Но не цялата. Някой подсвирна пронизващо.

— Махай се! — изкрещя някой. — В Куба!

— Казват ни — викаше Марчин Кьониг, — че е настанала ера на свобода, всеобщо щастие и благоденствие. Нареждат ни да работим, ядем, спим и да се изхождаме, казват ни да се кланяме на златен телец под музиката, с която заглушават ушите ни. Омотали са ни в мрежа от заповеди, забрани и наредби, които трябва да заменят съвестта ни, разума и любовта! Искат да станем говеда, доволни от ограденото ни пасище, говеда, радващи се даже на кабела под напрежение, заобикалящ затвора ни. Говорят ни за любов към ближния, но призовават към кръстоносни походи! Нареждат ни да убиваме, като при това казват: „Deus vult103. Заобиколени сме от граници, минаващи през градовете ни, улиците и домовете ни. Граници, минаващи през душите ни! Но ние казваме: Достатъчно! Ние казваме: Не! Защото аз имам една мечта. Мечта за това, че ерата на омраза отива в небитието! За това, че идва нова ера, Ерата на Изпълнените Мечти!

Тълпата ревеше.

— Имам една мечта! Имам…

И изведнъж Марчин Кьониг млъкна, а високоговорителите избухнаха в единен изплашен вик на тълпата от хора; нещо изпука и до самия микрофон някой извика: „Божичко“, а друг закрещя: „Лека-а-ар!“.

И отново във високоговорителите нещо изпука.

— Стреляха оттам, оттам… от покрива… — изкрещя някой с разтреперан глас.

А после стана тихо.

Тишината беше и в радиото на Пуйков, и в парка „Крал Собиески“. Подозирам, че беше тихо и на площада пред фабриката „Интернешънъл Харвестър“ в Урсус.

вернуться

100

Разбираш ли? (итал.) — Б.пр.

вернуться

101

Да (итал.) — Б.пр.

вернуться

102

Евреите вън! (нем.) — Б.пр.

вернуться

103

Божия воля. (лат.) — Б.пр.