Висена не отговори. Тя стоеше, обърнала глава към прозореца. Полупрозрачните пердета от рибни мехури не бяха преграда за погледа й — тя се взираше в пъстрокрилата птица, кацнала на вишневото дърво.
— Висена?
— Да?
— Какво е кашчей?
— Корин — изрече Висена рязко, обръщайки се към него, — защо се бъркаш в неща, които не са твоя работа?
— Чуй ме. — Корин не се обиди ни най-малко. — Вече съм замесен в тази, както я определи, твоя работа. Така се получи, че искаха да ме заколят вместо теб.
— По случайност.
— Мислех, че магьосниците не вярват в случайността, а само в магическото привличане, съчетаване на събитията, стечение на обстоятелствата и така нататък. Забележи — ние пътуваме на един кон. Факт и същевременно метафора. Накратко… Предлагам ти помощ в мисията, за чиято цел се досещам. Ще считам отказа ти за проява на арогантност. Казвали са ми, че вие, в Кръга, силно подценявате обикновените смъртни.
— Това е лъжа.
— Всичко се нарежда чудесно. — Корин се усмихна, показвайки зъбите си. — Хайде, да не губим време. Да идем в ковачницата.
IV
Микула хвана по-здраво пръта с клещите и го обърна в огъня.
— Духай, Чоп! — нареди той.
Чиракът увисна на дръжката на духалото. Пълното му лице лъщеше от пот. Макар вратата да беше широко отворена, в ковачницата беше непоносимо горещо. Микула пренесе пръта върху наковалнята и с няколко силни удара на чука сплеска края му.
Коларят Радим, седнал върху необработен брезов пън, също се потеше. Разкопча жилетката си и измъкна ризата от панталоните си.
— Лесно ви е да говорите, Микула — каза той. — За вас битките не са нещо ново. Всеки знае, че не сте били цял живот ковач. Говори се, че по-рано сте сплесквали глави, вместо желязо.
— Трябва да се радвате, че имате такъв в селото — рече ковачът. — Още веднъж казвам — няма повече да им се кланям до земята на тези. Нито пък да работя за тях. Ако не дойдете с мен — ще тръгна сам или с такива, в чиито вени тече кръв, а не квас. Ще се стаим в гората и ще ги пребиваме един по един, когото хванем. Колко да са? Трийсет? Даже може и толкова да нямат. А колко села има от нашата страна на прохода? И яки селяни? Духай, Чоп!
— Вече духам!
— По-силно!
Чукът звънтеше при ударите върху наковалнята — ритмично, почти мелодично. Момчето духаше в духалото. Радим се изсекна в пръстите си и избърса ръката си в кончова на ботуша си.
— Лесно ви е да говорите — повтори той. — А колцина от Ключ ще тръгнат?
Ковачът отпусна чука и не отговори.
— Така и очаквах — рече коларят. — Никой няма да тръгне.
— Ключ е малко село. Трябваше да разпитате в Порог и Качан.
— Разпитах. Казах ви как е. Без бойци от Майена хората няма да се вдигнат. Някои казват: тези вранове и боболаци са лесна работа, ще им видим сметката за нула време с вилите, но какво ще правим, ако кашчеят тръгне срещу нас? Ще бягаме в гората? А къщите ни, имуществото? На рамо ли ще ги носим? А кашчеят не ни е по силите, всеки знае.
— Откъде да знам? Виждал ли го е някой? — извика ковачът. — Може изобщо да няма никакъв кашчей? И само да плашат с него нас, селяните? Виждал ли го е някой?
— Стига сте дрънкали, Микула. — Радим наведе глава. — Сам знаете, че онези, които отиват за охрана на търговците, не са някои побойници, окичени с желязо, а са истински главорези. Но върнал ли се е някой от прохода? Нито един. Не, Микула. Трябва да се чака, казвам ви. А ако комесът от Майена изпрати помощ, това вече ще е съвсем друга работа.
Микула остави чука и отново сложи пръта в огъня.
— Няма да дойде войска от Майена — каза той навъсено. — Господата отново се бият. Майена срещу Разван.
— За какво?
— Че можеш ли ги разбра за какво се бият благородните господа? Според мен — от скука се бият проклетите глупаци! — избухна ковачът. — И това ми било комес! Защо ли плащаме данъци на тая гадина?
Той измъкна пръта от огъня така, че се посипаха искри; завъртя го във въздуха. Чиракът отскочи. Микула хвана чука, удари веднъж, отново, трети път.
— Когато комесът изгони моя момък, го изпратих в тамошния Кръг, да моли за помощ. При друидите.
— При магьосниците? — попита коларят недоверчиво. — Микула?
— При тях. Но момчето още не се е върнало.
Радим поклати глава, стана, притегли нагоре панталоните си.
— Не знам, Микула, не знам. Не са за мен тия неща. Но едно е ясно — трябва да се чака. Като приключите с работата, веднага ще тръгвам. Трябва да…
На двора пред конюшнята зацвили кон.
Ковачът застина, вдигнал чука над наковалнята. Коларят пребледня, зъбите му затракаха. Микула усети, че ръцете му треперят и неволно ги изтри в кожената си престилка. Не помогна. Той преглътна и тръгна към изхода, в който ясно се открояваха силуетите на конници. Радим и Чоп го последваха, придържайки се близо до него, зад гърба му. На излизане ковачът подпря пръта на колоната до вратата.