Изброи шестима, всичките на коне, с гамбезони, осеяни с железни пластинки, с ризници, кожени шлемове със стоманени наносници, прави метални линии между огромните рубинени очи, заемащи половината лице. Седяха върху конете си неподвижно, сякаш небрежно. Микула, прехвърляйки поглед от един към друг от тях, забеляза оръжията им — къси копия с широки остриета. Мечове със странно изковани дръжки. Бойни брадви. Назъбени гизарми.
Срещу входа на ковачницата стояха двамина. Висок вран с изображение на слънце върху шлема, възседнал сив кон, покрит със зелен чул. И вторият…
— Майчице — прошепна Чоп зад рамото на ковача. И изхлипа.
Вторият конник беше човек. Носеше тъмнозелено вранско наметало, но изпод клюнообразния шлем към тях гледаха бледосини, а не червени очи. В тези очи се таеше толкова студена, безчувствена жестокост, че Микула усети как във вътрешностите му пропълзява студен, ужасяващ, предизвикващ гадене страх, и се спуска към седалището му. Продължаваше да цари тишина. Ковачът чуваше как бръмчат мухите, кръжащи над кофата за боклук оттатък оградата.
Човекът с клюнообразния шлем заговори пръв:
— Кой от вас е ковачът?
Въпросът беше безсмислен, кожената престилка и външността на Микула го издаваха от пръв поглед. Ковачът мълчеше. Улови с крайчеца на окото си краткия жест, който бледоокият направи на един от врановете. Вранът се наведе върху седлото и замахна силно с гизармата, която беше хванал за средата на дръжката. Микула се сви, машинално криейки глава между раменете си. Но ударът не беше предназначен за него. Острието удари Чоп в шията скосено и се вряза дълбоко в нея, раздробявайки ключицата и вратните прешлени. Момчето полетя назад към стената на ковачницата, удари се в колоната до вратата и се свлече на земята при самия праг.
— Попитах нещо — напомни човекът с клюнообразния шлем, без да изпуска от поглед Микула. Ръката му, облечена в ръкавица, докосваше брадвата, висяща от седлото му. Двамата най-отдалечени вранове разпалиха няколко смолисти борини и ги раздадоха на останалите. Спокойно, без да бързат, те започнаха да обхождат ковачницата и допираха главните до сламения покрив.
Радим не издържа. Закри лицето си с длани, изкрещя и хукна напред, между два коня. Когато се изравни с високия вран, той със замах заби копието в корема му. Коларят падна със стон, двукратно сви и изпъна крака. И застина.
— Е, какво, Микула, или както там се казваш? — обади се бледоокият. — Остана сам. И за какво беше всичко това? Да подстрекаваш хората към бунт, да ги изпращаш някъде там за помощ? Мислеше, че няма да узнаем? Глупак. В селата има и такива, които доносничат, само и само за да се подмажат.
Сламеният покрив на ковачницата пращеше, стенеше, пръскаше грозен жълтеникав дим, най-накрая изтрещя, лумнаха пламъци, посипаха се искри, полъхна мощното дихание на огъня.
— Хванахме твоя чирак, той изпя къде си го пратил. Този, който трябва да се върне от Майена, също го чакаме — продължи човекът с клюнообразния шлем. — Да, Микула. Набута си противния нос където не трябваше. И затова сега ще си имаш големи неприятности. Мисля, че няма да е лошо да те набием на кол. Дали ще се намери наблизо някой подходящ кол? Или не, още по-добре ще е да те овесим надолу с главата за вратата на плевнята и да ти одерем кожата като на змиорка.
— Добре, стига дрънканици — каза високият вран със слънцето на шлема й хвърли факела си през отворената врата на ковачницата. — След малко цялото село ще дотича тук. Приключвай с него по-бързо, да взимаме конете от конюшнята и да се махаме оттук. И откъде у вас, хората, тази страст към изтезанията, към причиняването на болка? При това излишна? Хайде, приключвай с него.
Бледоокият дори не погледна към врана. Наведе се в седлото, пристъпи с коня към ковача и каза:
— Влизай. — В бледите му очи се таеше радостта на убиец. — Вътре. Нямам време да се заема с теб както трябва. Но поне мога да те изпека.
Микула отстъпи крачка назад. Чувстваше по гърба си жегата от горящата ковачница, от падащите от тавана греди. Още една крачка. Спъна се в тялото на Чоп и в пръта, който момчето беше съборило при падането си.
Прътът.
Микула се наведе светкавично, сграбчи тежкото желязо и без да се изправя, от височината на коленете си, с всичката сила, която беше освободила в него омразата, запрати пръта право в гърдите на бледоокия. Изкованото във вид на длето острие проби ризницата. Микула не изчака човекът да падне от коня. Хукна напред, по диагонал през двора. Зад него се разнесоха крясъци и тропот. Достигна до бараката за дърва, сграбчи една от подпорите, облегнати на стената, и веднага, в движение, нанесе удар на сляпо. Ударът се стовари право върху муцуната на сивия кон със зелен чул. Конят се вдигна на задните си крака, събаряйки в прахта врана със слънцето на шлема. Микула отскочи, едно късо копие се заби в стената на бараката, разтресе се. Вторият вран, вадейки меча си, дръпна юздата, за да избегне тоягата. Следващите трима настъпваха, като крещяха и размахваха оръжия. Микула изрева и завъртя като мелница тежката тояга. Уцели нещо — отново кон, който изцвили и се вдигна на задните си крака. Вранът успя да се задържи на седлото.