Първоначално не проявих голям ентусиазъм, защото ако има нещо, което да съм сигурен, че никога и по никакъв начин няма да напиша, това е точно спейс-опера. Когато обаче помислих по въпроса, стигнах до извода, че фрагментът от спейс-опера е нещо съвсем различно от спейс-опера. Същото е като със стандартната опера — едно е цялата опера и съвсем различно нещо — някоя ария или дует. Фрагментът няма да ме принуди да прибягна до мъчителното конструиране на фабулата на операта и до измислянето на цели планети и междузвездни войни, защото в края на краищата, съгласно Енциклопедията на научната фантастика на Никълс спейс-операта е „авантюрно-приключенска история, включваща междупланетен или междузвезден конфликт“. Откъс, при който не съм задължен да ползвам всички атрибути на жанра, би ми позволил да концентрирам усилията си върху малък участък от фронта и върху най-същественото. Върху това, което предопределя качеството на текста — тоест окървавените герои и напрегнатото действие.
Така че написах фрагмент от спейс-опера. За да не развалям шегата, известно време не издавах, че с фрагмента всичко приключва и че никога няма да има никаква опера. Едва по-късно започнах да опровергавам. Но шегата успя. В каква степен — за това свидетелства дори и фактът, че някакъв фанатичен ентусиаст и почитател е дал глас за „Battle dust“ на гласуването за наградата „Я. А. Зайдел“ и то в категорията „роман“. А и до днес при срещите с мен ме питат кога най-накрая ще излезе онази спейс-опера, която пиша, защото всички я очакват с нетърпение, за да узнаят по-нататъшната съдба на храбрия командор Тиери Льомоан. Този командор е всъщност Кшищов Паперковски, авторът на идеята — защото си го е заслужил. След малко — в следващото предисловие — ще пиша и за „Вариациите на еднорога“, разказа на Роджър Зелазни, и ще обясня защо героят на този разказ носи името Мартин.
Още нещо — изобщо не се замислих, когато вместо „Боен прах“ написах „Battle dust“. Когато озаглавявах фалшивата спейс-опера, имах предвид не прахта от битките, пожарите и кръвопролитията, а носещия същото наименование наркотик, употребяван от наемниците като средство за увеличаване на издръжливостта и на поносимостта към болка, както и за предизвикването на истинска берсеркерска бойна ярост. При отпечатването в споменатата брошура за конвента, ГКФ преведоха на полски заглавието, вероятно решавайки, че просто ме е обзело въодушевлението на космополитен полиглот. И така „Battle dust“ се превърна в „Боен прах“ во веки веков, амин.
Стъклата на прозорците бяха излетели още преди това — сега, когато „Нашвил“ изстреля торпедата, излетяха и рамките, и касите. Естествено, „Нашвил“ не стреляше по нас — тази офис сграда със сигурност не би издържала. Торпедата удариха комплекса на електростанцията, все още защитаван от остатъците от ударната група на Новак. Колкото и невероятно да изглеждаше, хората все още отвръщаха на огъня — светлинните нишки на тежките лазери играеха огнения си танц върху корпуса на флагманския крайцер на компанията „Ифигения Тетис“. За съжаление волфрамовата броня на крайцера не страдаше особено от това.
Ямаширо каза всичко, което трябваше да каже, и тогава се оказа, че от целия офицерски корпус на нашата забележителна наемническа банда най-импулсивна и най-неспособна да се владее е Валери ван Хоутен. Затова изобщо не се учудихме от това, което направи.
Валери събори с ритник стола, посипвайки на пода купчина пълнители за карабини „Крафтсман“ MkIII, след което сочно се изплю върху блещукащия, прорязан с линиите на смущения екран на монитора.
— Ти, проклет кучи син! — развика се тя немелодично. — Ти…
Крещя така около половин минута и нито веднъж не се повтори. На всички нас ни се струваше, че стените на сградата се тресат не от взривовете на снарядите, ракетите и фотонните торпеда, а от нейните крясъци.