Калчър Валчър ми намигна, след което изтрака на клавиатурата координатите на платформата на Роджърс, от която ни деляха шест километра.
— Confirm, Ruskin118 — намигнах аз в отговор, поемайки от ръцете на Мюйриън зареден „Крафтсман“. — Surrender U.C. in force119. Чакаме отряда ти на посочените координати. See you later, alligator120. E.O.T.121, N.C.R.122. Изключваш ли се, Валчър?
— Много ясно.
— Тогава… — взех карабината си в ръка. — Целуни ни задниците, Жабо.
Настигнаха ни на Трето равнище. Може би се бяха досетили, че знаем за дока, в който стои „Исоги Мару“. Или пък Жабата ни познаваше толкова добре, че предугаждаше ходовете ни. Възможно беше и просто да имаха късмет. Късметът, който на нас не ни достигаше. Пристигнаха с четири АТВ, снабдени с датчици и инфрачервени локатори, което значеше, че са регистрирали топлината ни още тогава, когато ни се струваше, че сме прикрити от дима и тъмнината. Веднага ни посипаха с всичко, каквото имаха: ракети, плазма, напалм, снаряди СЛАП. Същински overkill123.
Видяха сметката на половината момчета от охранителния взвод. За жалост уцелиха и Сантакана, който вървеше най-отпред. Хайме умря на място. Бързо. Извади късмет, негодникът. Недотам късметлиите, обгорени и ранени, крещяха така, че някои от нашите свалиха шлемовете си, за да не чуват онова, което звучеше в слушалките. Но се окопитихме бързо и им отговорихме с още по-голям оувъркил. Дадохме им от всичко, което имахме. Мюйриън Тъли разруши един АТВ с лазер САКО, Папа запрати в следващия термитен снаряд от Мицуоки. Никой не успя да излезе от двата транспортьора. От останалите, които, впрочем, също горяха, се посипаха рейнджъри от „Ифигения Тетис“, в своите черни кевларови защитни облекла и шлемове с огледални забрала, от които произлизаше жаргонното им наименование.
Те тръгнаха решително срещу нас. В дима, сред огъня и взривовете, сред викове, сред шума и съскането на леещата се от пръскачките вода. Най-вероятно огледалниците смятаха, че ще ни пометат моментално и ще ни изтласкат в коридорите, на Второ равнище. Само че ние нямахме друг изход — трябваше да вървим напред, към дока, в който беше „Исоги Мару“, товарният кораб, който беше единствената ни надежда.
Преди Валери и Папа Цуксарт да монтират триножника на „Столуорта“, ни попритиснаха — гранатите и снарядите от „Крафтсманите“ не бяха достатъчна преграда; те също имаха „Крафтсмани“, имаха и двуцевни „Дайхацу“, и умееха да ги използват. Така че започнахме да се топим. Те също се топяха, но бяха повече от нас.
След миг обаче думата взе „Столуортът“. „Lasciate ogni speranza“124 — каза той и цялото Трето равнище се превърна в дантевски ад. Валери, застанала на колене, притиснала буза към корпуса на мерника, крещеше като обезумяла, а флеймърът пъхтеше и плюеше огън, от който бетонът и желязната арматура се разтапяха. Мюйриън и Калчър Валчър сипеха в огъня граната след граната, а Папа поливаше всичко това с тънката червена нишка на САКО-то.
— Достатъчно! — извиках аз, когато видях, че наистина е достатъчно. — Стига, Валери. Прекрати огъня!
Тя вдигна глава от мерника. Очите й бяха напълно безумни, сълзите бяха начертали чудовищни шарки върху мръсното й лице. Вдигнах от земята „Мицуокито“. Беше заредено. Стрелях от височината на бедрата, без да се прицелвам. Термитът проби в стената на халето дупка, през която спокойно можеше да премине АТВ. Папа Цуксарт внимателно отдръпна Валери и вдигна „Столуорта“ заедно с триножника.
— Остави го! — извиках аз. — Направи всичко, каквото се искаше от него. Сега не можем да мъкнем със себе си тежко оборудване! Вземайте само карабините и САКО-то. Шивон, Валчър — в дупката, изчистете фронта! Тръгваме към дока! След малко комплексът ще е обкръжен! Валери, какво ти е? Ставай на крака, — мамка му!
Валери се задави и се разкашля, гледайки онова, което лежеше около нея — а там бяха кървавите късове, останали от охранителния взвод. Дръпнах я рязко, изправяйки я на крака. Тя ме погледна право в очите. Съвсем неочаквано изпитах тъга. Мъчно ми беше, че с Валери нищо не ни свързваше. Нищо, макар че имаше време, когато нещо би могло да ни свърже. Но аз още тогава разбирах, че това чудно време вече никога няма да се върне.
Побягнахме. Отдалеч, иззад дима, огъня и водата чувах рева на поредните транспортьори, измъкващи се от развалините върху огромните си гуми.
„Исоги Мару“!
Стоманени стъпала. Площадка с перила. Грохот и викове, черни силуети в огледалните шлемове. Отгоре и отдолу. А ние сме по средата. Желязото около нас искри от рикоширалите куршуми. „Исоги Мару“!