Ще добавя също, че имаше някои личности, които ми отправяха упреци и си позволяваха да се надсмиват на факта, че текстът в „Златен следобед“ е изпъстрен с голямо количество фрази на пет чужди езика, включително и мъртвите — ни повече, ни по-малко. Някои с наистина диво Schadenfreude129 се запалиха по рекламирането на прословутия и куриозен закон „за защита на полския език“. Аз пък си позволявам да съм на мнение, че хората, които не знаят чужди езици, са назадничави и достойни за съжаление, а законът трябва да преследва не табели, на които пише: „Café“, „Sex Shop“ и „Irish Pub“, а такива, на които изброените думи са заменени с неразбираеми за никого думи и изрази. Точно табелите от последния вид, които днес са по-многобррйни, са престъпни, а първите са ясни и разбираеми за всички — с изключение на умствено недоразвитите, разбира се.
В „Тринайсет котки“ беше включен също — по волята на издателя — вече познатият на читателите по-ранен разказ „Музиканти“. Това, че в „Музиканти“ става въпрос за котки, обаче, беше от второстепенно значение. Същественото беше — да разкрия завесата на професионалната тайна, — че издателят страдаше от липса на разкази за антологията, защото беше принуден да отхвърли повечето изпратени като трагични спрямо котките. Тоест халтура.
„Златен следобед“ беше номиниран за наградата „Януш А. Зайдел“ за 1997 година на Полкона в Бялисток през 1998 година, но загуби във финалното гласуване. Така че „В ямата от бомбата“ остана единственият ми разказ извън вещерския цикъл, за който получих „Зайдел“.
И накрая един цитат, обясняващ защо Чешърския котарак, защо другите котки, защо „котешка“ антология. Цитатът е от вече споменатия „Памфлет за себе си“ на Тадеуш Конвицки и обяснява всичко. След дълъг фрагмент, посветен на котака Иван, господин Тадеуш пише: „Котката, с котката, за котката, а хората? — ще попитате. Хората да си гледат работата“.
Няма какво да се добави. Можеш само да се съгласиш.
Очертаваше се един изумителен следобед, подобно на всички онези прекрасни следобеди, които съществуват единствено за това да бъдат прекарвани в дълго и сладко far niente130, докато окончателно не се изморите от разкошното мързелуване. Разбира се, такова благоразположение на духа и тялото не може да се постигне просто така, от здравословен начин на живот, без подготовка и без план, като просто се изтягаш където ти попадне. Не, скъпи мои. За това е нужна предварителна подготовка, както от интелектуално, така и от физическо естество. Безделието, както се казва, трябва да се заслужи.
Така че, за да не се губи нито един от точно отброяваните моменти, от които, както се знае, са съставени тези разкошни часове, аз се хванах за работа, а именно: тръгнах към гората и влязох в нея, без да обръщам внимание на забитата в края й предупредителна табела: „ВНИМАНИЕ: ДЖАБЕРУОКИ“. Без пагубната за такива случаи припряност намерих отговарящото на каноните на изкуството дърво и се изкатерих по него. После подбрах един подходящ клон, ръководейки се при избора си от теорията за revolutionibus orbium coelestium131. Какво, твърде научно ли ви се струва? Добре де, ще ви го обясня по-просто: избрах си клон, на който през цялата втора половина на деня слънцето ще ми напича козинката.
Слънчицето приличаше, кората на дървото ухаеше, птички и насекоми припяваха с различни гласове извечните си песни. Аз се изпънах на клона, провесих изящно опашка, подпрях брадичка на лапите си и тъкмо се наканих да се потопя в гореспоменатата блажена дрямка, и бях готов да продемонстрирам на целия свят безкрайното си безразличие към него, когато изведнъж забелязах тъмна точка в небето.
Точката се приближаваше бързо. Вдигнах глава. При нормални условия въобще нямаше да обърна никакво внимание на разни приближаващи се тъмни точки, тъй като в нормални условия подобни точки обикновено се оказват птици. Но в Страната, където временно пребивавах, условията изобщо не бяха нормални. Отблизо летящата точка можеше да се окаже, например, пиано.
Но статистиката за кой ли път оправда титлата си царица на науките. Вярно, че приближаващата се точка не беше птица в класическия смисъл, но далеч не беше и пиано. Въздъхнах тежко, защото бих предпочел пианото. Пианото, стига да не лети в небето заедно с въртящ се стол и седящия на него Моцарт, е преходно и недразнещо ушите явление. Но Радецки — защото това беше точно Радецки — успяваше да бъде много шумно, изморително и нетърпимо явление. Ще ви кажа не без капчица злорадство: това всъщност беше всичко, което умееше Радецки.
131
„