— Котките ядат ли прилепи? — изскърца той, правейки кръгчета над мен и моя клон. — Котките ядат ли прилепи, питам?
— Омитай се, Радецки.
— Ах, колко си циничен, Честър, ха-ха! Do cats eat bats? Котките ядат ли прилепи? А случайно прилепите да ядат котки?
— Явно искаш да ми кажеш нещо. Казвай по-бързо и се махай!
Радецки заби нокти в клона над моя, увисна с главата надолу и прибра ципестите си крила, приемайки най-приятния за очите ми вид на мишка.
— Знам нещо! — тъничко изписка той.
— Най-накрая! Природата е безгранична в милостта си.
— Гост! — изпищя прилепът, извивайки се като акробат. — Гост посети Страната! Какъв весел ден! Имаме гост, Честър! Истински гост!
— Видя ли го със собствените си очи?
— Не… — Той се смути, разклати огромните си уши и смешно помръдна с блестящия си, приличащ на копче, нос. — Не съм го виждал. Но за него ми разказа Джони Катърпилър.
Няколко секунди не ме напускаше желанието да го смъмря както трябва и без да си подбирам думите за това, че ми развали сиестата, разпространявайки непроверени слухове, но се сдържах. Първо, Джони Катърпилър имаше много недостатъци, но склонността към безотговорно бръщолевене и фантазиране не беше сред тях. Второ, макар че появата на гости в Страната беше доста рядко явление и по правило доста тревожно, то се случваше сравнително редовно. Няма да повярвате, но веднъж при нас попадна един инка, напълно изглупял от листата кока или някаква друга предколумбова гадост. Добре се забавлявахме с него! Той обикаляше наоколо, досаждаше на всички, говореше нещо на неразбираем език, викаше, плюеше, лигавеше се, заплашваше всички с обсидиановия си нож. Но скоро си тръгна, при това завинаги, както и всички останали. Замина си ефектно, жестоко и кърваво. С него се захванаха кралица Маб и свитата й, която обожаваше да се нарича Властелините на сърцата. Ние ги наричаме просто Сърцата. Les Coeurs.
— Аз ще отлитам — внезапно обяви Радецки, прекъсвайки размишленията ми. — Ще отида да съобщя на останалите. За госта става въпрос. Е, всичко хубаво, Честър.
Аз се опънах върху клона, без да го удостоя с отговор. Той не го заслужаваше. В края на краищата аз бях котарак, а той беше само една летяща мишка, която напразно се опитваше да изглежда като миниатюрен граф Дракула.
Кое може да е по-лошо от един идиот в гората?
Онзи от вас, който извика нищо, не е прав. Има нещо по-лошо от идиот в гората.
И това е идиотка в гората.
Идиотката в гората — внимание! — може да бъде разпозната по следните белези: първо, чува се от половин миля разстояние; второ, тромаво подскача на всеки три-четири крачки, припява си, говори си сама; трето, опитва се да ритне с крак въргалящите се по пътечката шишарки, но никога не уцелва.
И накрая, щом ви забележи на клона на дървото, възкликва: „Ох!“ и започва да ви зяпа нахално.
— Ох! — каза идиотката, вирна глава и ме зяпна нахално. — Здрасти, котенце!
Аз се усмихнах, а идиотката, която и без това беше болезнено бледа, пребледня още повече и сложи ръце зад гърба си. За да скрие треперенето им.
— Добър ден, господин котарак — измърмори тя, след което направи реверанс. Не беше кой знае колко грациозен.
— Bonjour, ma fille132 — отвърнах аз, без да спирам да се усмихвам. Както може би се досещате, целта на френския беше да я объркам. Все още не бях решил как да постъпя с нея, но не можех да се лиша от удоволствието да се позабавлявам. А сконфузената идиотка е нещо доста забавно.
— Ou est chatte133? — неочаквано изписка идиотката. Както несъмнено се досещате, това не беше разговор. Просто първата фраза от учебника по френски език. Но въпреки това — любопитна реакция.
Разположих се по-удобно на клона. Бавно, за да не изплаша идиотката. Вече споменах, че още не бях решил какво да правя по-нататък. Естествено, не се страхувах да се скарам с Les Coeurs, които бяха узурпирали изключителното право да унищожават гостите и реагираха рязко, ако някой се осмелеше да ги лиши от това право. Аз, като един котак, естествено, плюех на изключителните им права. Всъщност плюех на всички права. Затова вече бях имал малки сблъсъци с Les Coeurs и тяхната кралица, червенокосата Маб. Не се страхувах от подобни сблъсъци. Дори ги провокирах всеки път, когато имах желание за това. Само че сега не изпитвах особено желание. Но се наместих по-удобно на клона. Предпочитах да си свърша работата с един скок, защото нямах ни най-малкото желание да гоня идиотката из гората.