— Никога в живота си — каза момичето с леко разтреперан глас — не бях виждала котарак да се усмихва. По такъв начин.
Помръднах с ухо, давайки й да разбере, че нищо ново не ми казва.
— Аз имам котка — заяви тя. — Казва се Дайна. А ти как се казваш?
— Ти си гостенка тук, скъпо мое момиче. Така че първо ти трябва да се представиш.
— О, моля за извинение. — Тя направи реверанс и сведе поглед. Жалко, защото очите й бяха тъмни и много красиви за човек. — Наистина не беше учтиво от моя страна. Първо трябваше аз да се представя. Казвам се Алиса. Алиса Лидъл. Озовах се тук, защото влязох в заешката дупка. Следвах белия заек с розовите очи. Той беше облечен с жилетка. А в джобчето на жилетката имаше часовник.
„Инка — помислих си аз. — Говори разбираемо, не плюе, няма обсидианов нож. Но въпреки това е инка“.
— Тревичка ли сте пушили, госпожице? — попитах учтиво. — Или сте пили барбитурати? А може би сте се нагълтали с амфетамини? Ma foi134, колко рано ги започват децата в наши дни.
— Не разбрах нито дума — поклати тя глава. — Нищо не разбрах от това, което ми каза, котенце. Нито дума. Ни думичка!
Тя говореше странно и беше облечена още по-странно — едва сега обърнах внимание на това. Разкроено палтенце, престилчица, якичка със заоблени краища, къси ръкавчета с воланчета, чорапчета… Да, по дяволите, чорапчета. И обувчици с каишки. Fin de siecle135, проклет да съм. Значи трябваше да изключа наркотиците и алкохола. Освен ако облеклото й не беше театрален костюм. Можеше да е попаднала в Страната директно от представлението в училищния театър, където е играла малката мис Мъфет, която седи на пясъка до един паяк. Или направо от вечеринката, с която младата трупа е отбелязала успеха на спектакъла, поглъщайки прахчета с шепи. След известно размишление реших, че това е най-вероятното.
— Какво сме погълнали, тогава? — попитах аз. — Какво вещество ни е позволило да постигнем особено състояние на съзнанието? Какъв препарат ни е пренесъл в Страната на чудесата? А може би просто сме изпили голямо количество топъл gin and tonic?
— Аз ли? — изчерви се тя. — Нищо не съм пила… Тоест само една мъничка глътчица… Е, може би две… Или три… Но пък на бутилката имаше надпис „Изпий ме“. Това нямаше как да ми навреди.
— Да, все едно слушам Джанис Джоплин.
— Моля?
— Няма значение.
— Щеше да казваш как ти е името.
— Честър. На твоите услуги.
— Честър се намира в графство Чешър — гордо заяви тя. — Скоро го учихме в училище. Значи ти си Чешърския котарак? И каква услуга ще ми направиш? Нещо приятно?
— Просто няма да ти направя нищо неприятно — усмихнах се аз, оголвайки зъби, като окончателно реших все пак да я оставя на разположение на Маб и Les Coeurs. — Смятай го за услуга. И не очаквай нищо повече. Довиждане.
— Хммм… — обърка се тя. — Добре, сега ще си ида… Но първо… Кажи ми, какво правиш на дървото?
— Лежа в графство Чешър. Довиждане.
— Но аз… Не знам как да изляза оттук.
— Просто искам да се отдалечиш оттук — поясних аз. — Защото, ако смяташ съвсем да се махнеш, това ще са напразни опити, Алиса Лидъл. Оттук няма излизане.
— Не разбрах?
— Оттук не можеш да излезеш, глупачке. Трябвало е да погледнеш и от обратната страна на листчето. Онова, което е било на бутилката.
— Това не е вярно — заядливо заяви тя. — Ще се поразходя тук, а после ще се върна у дома. Трябва. Ходя на училище и не мога да изпускам уроците. Освен това ще липсвам на мама. И на Дайна. Дайна е котката ми. Казах ли ти за нея? Довиждане, Чешърски котарако. А ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш накъде води тази пътечка? Къде ще попадна, ако тръгна по нея? Живее ли някой там?
— Там — посочих аз с леко помръдване на главата, — живее Арчибалд Хейг, за приятелите си просто Арчи, той е по-шантав и от мартенски заек. Затова го наричаме Мартенския заек. А ей там живее Бертран Ръсел Хата, толкова чалнат, колкото всеки шапкар. Затова така го и наричаме: Шапкаря. И двамата, както може би вече си се досетила, не са с всичкия си.
— Но аз нямам желание да се срещам с безумни или побъркани.
— Всички тук сме побъркани. Аз съм. И ти си.
— Аз? Не е вярно! Защо говориш така?
— Ако не беше побъркана — поясних, вече поотегчен, — нямаше да попаднеш тук.
— Непрекъснато говориш със загадки… — започна тя и очите й изведнъж се ококориха. — Хей-хей… Какво ти става? Чешърски котарако? Не изчезвай! Моля те, не изчезвай!
— Скъпо дете — казах меко, — аз не изчезвам, просто твоят мозък престава да функционира, губи способност дори трескаво да бълнува. Спира да работи. С други думи…
Не довърших изречението. Някак си не можех да се реша да й обясня, че умира.