— Отново те виждам! — тържествуващо възкликна тя. — Отново си тук. Повече не прави така. Не изчезвай така неочаквано. Това е ужасно. От него ми се вие свят.
— Знам.
— Вече трябва да тръгвам. Довиждане, Чешърски котарако.
— Сбогом, Алиса Лидъл.
Ще прескоча малко събития. В този ден повече не мързелувах. Разбуден и изтръгнат от благата дрямка, вече не бях в състояние да възстановя предишното си състояние. Какво да се прави, светът отива на кучешки. Вече не оказват никакво уважение на спящ или просто почиващ си котарак. Къде са онези времена, когато пророкът Мохамед, решавайки да стане и да отиде в джамията и в същото време не искайки да буди притисналия се към ръкава му котак, отрязал ръкава си с нож? Никой от вас, обзалагам се на каквото поискате, няма да се реши на тази благородна постъпка. Затова сигурно никой от вас няма да успее да стане пророк, ако ще цяла година да тичате от Мека до Медина и обратно. Какво пък, както Мохамед се отнесъл с котака, така и котакът се отнася с Мохамед.
Размишлявах не повече от час. После — сам се изненадах — слязох от дървото и без да бързам, поех по тясната пътечка към дома на Арчибалд Хейг, наричан, както вече споменах, Мартенския заек. Разбира се, ако бях поискал, щях да се озова при Заека за няколко секунди, но сметнах това за прекалена любезност, която би го накарала да си помисли, че ще искам нещо от него. Може пък и да имаше нужда от това, но нямах намерение да го правя.
Скоро сред охрата и жълтевината на есенните листа се откроиха червените керемиди на къщичката на Заека. До слуха ми достигна музика. Някой — или нещо — тихичко свиреше и припяваше „Greensleeves“. Мелодия, която идеално подхождаше на времето и мястото.
В градинката пред къщичката беше поставена маса с покривка. На масата бяха наредени чинийки, чаши, чайник и бутилка уиски „Чивас Регал“. До нея седеше домакинът, Мартенския заек, и гостите му: Шапкаря, който стоеше тук почти непрекъснато, и Пиер Дормаус, който идваше тук — както и където и да било — изключително рядко. Начело на масата седеше тъмнооката Алиса Лидъл, отпусната по детски непосредствено в плетения стол, държаща в ръце чашка. Като че ли изобщо не я вълнуваше фактът, че на five o’clock whisky and tea137 присъстват заек с небрежно стърчащи мустаци, дребосък с идиотски цилиндър и колосана яка, както и закръглен съсел, който дремеше, облегнал глава на масата.
Арчи Мартенския заек ме забеляза пръв.
— Вижте кой идва — възкликна той, а тембърът на гласа му недвусмислено показваше, че в тази компания чай пиеше само Алиса. — Кой идва? Да не ме лъжат очите? Но това е, ще цитирам пророка Йеремия, най-благородното от животните с величествени движения и надменни крачки.
— Някъде тайно са разбили седмия печат — подхвана и Шапкаря, като сръбна от порцелановата чаша нещо, което очевидно не беше чай. — Погледнете само, иде бледият котарак и води ада след себе си.
— Истина ви казвам — отбелязах аз без високопарност, приближавайки се към тях, — звучите като разстроени наркомани.
— Сядай, Честър — каза Мартенския заек. — Налей си. Както виждаш, имаме си гост. Той тъкмо ни развличаше с разкази за приключенията, които е преживял от мига, в който е влязъл в нашата Страна. Сигурен съм, че с удоволствие ще го послушаш. Нека ви запозная.
— Вече се познаваме.
— Разбира се — каза Алиса и се усмихна весело. — Познаваме се. Тъкмо той ми показа пътя към прелестната ви къщичка. Това е Чешърския котарак.
— Какви си ги наприказвал на детето, Честър? — помръдна с мустаци Арчи. — Пак си се хвалил с красноречието си, за да докажеш превъзходството си над останалите същества? А, котако?
— Аз имам котка — ни в клин, ни в ръкав изтърси Алиса. — Тя се казва Дайна.
— Вече ни каза.
— А този котарак — Алиса ме посочи нетактично с пръст — понякога изчезва, и то така, че във въздуха остава да виси само усмивката му. Бррр, кошмар.
— Е, какво ти казах! — Арчи повдигна глава и ушите му, украсени със залепнали тревички и пшенични класове, щръкнаха. — Изфукал се е! Както винаги!
— Не съдете — обади се Пиер Дормаус с абсолютно трезв глас, без да вдига глава от покривката, — за да не бъдете съдени.
— Млъквай, Дормаус! — махна с лапа Мартенския заек. — Спи и не се обаждай.
— А ти продължавай, продължавай, дете мое — подкани я Шапкаря. — Ние ще послушаме с удоволствие разказа за твоите приключения, а времето лети.
— И още как — изръмжах аз, гледайки го в очите. Арчи прихна пренебрежително.
136
— Б.пр.