— Днес е сряда — каза той. — Маб и Les Coeurs играят своя идиотски крокет. На бас, че не знаят нищо за нашата гостенка.
— Подценяваш Радецки.
— Повтарям ти, имаме време. Затова ще се възползваме от него. Подобни забавления не ни попадат всеки ден.
— И какво му е забавното тук, ако смея да попитам?
— Сега ще видиш. Е, скъпа Алиса, разказвай. Целите сме слух.
Алиса Лидъл ни огледа любопитно с тъмните си очи, сякаш очакваше, че наистина ще се превърнем в нещо.
— Така, докъде бях стигнала? — замисли се тя, без да дочака метаморфозата. — Аха, сетих се. Поничките, на които имаше надпис: „Изяж ме“, бяха покрити много красиво със стафиди върху жълт крем. Ах, колко бяха вкусни тези понички! Направо имаха вълшебен вкус! И наистина бяха вълшебни. Отхапах само една хапка и започнах да раста. Изплаших се, нали разбирате… И бързо отхапах от друга поничка, също много вкусна. И веднага започнах да се смалявам. Това бяха магии, да. Можех да ставам ту голяма, ту малка, можех да се свивам и да се разтягам. Както си поискам. Разбирате ли?
— Разбираме — отвърна Шапкаря и потри ръце. — Е, Арчи, твой ред е. Слушаме те.
— Всичко е от ясно по-ясно — надменно заяви Мартенския заек. — В глупостите й се забелязва очевиден еротичен подтекст. Яденето на поничките е израз на типично детските орални блянове, които се базират на все още спящата сексуалност. Да ближе и да мляска, без да мисли — това е типично за периода на полово съзряване, макар че трябва да призная, че на света са известни и такива личности, които до дълбока старост не излизат от тази възраст. Що се отнася до предизвиканото чрез яденето на поничка свиване и разтягане — то мисля, че няма да се окажа първооткриватед, ако ви напомня за мита на Прокруст и прокрустовото ложе. Става дума за подсъзнателното желание да се приспособи, да вземе участие в загадката на посвещението и присъединяването към света на възрастните. Тук също има и сексуален подтекст. Момичето желае…
— Ето в какво се състояло вашето забавление — отбелязах аз. — В психоанализа, чиято цел е да се разбере как се е озовала тук. Само че проблемът се Състои в това, Арчи, че при теб всичко се основава на сексуалността. Което, впрочем, е типично за дивите и питомните зайци, невестулките, катериците и останалите гризачи, на които само едно нещо им е в главата. Но ще повторя въпроса си: кое му е забавното тук?
— Както при всяко забавление — каза Шапкаря, — забавно се оказва побеждаването на скуката.
— И фактът, че на някой това не му е забавно, по никакъв начин не доказва, че този някой е по-висше същество — изръмжа Арчи. — Не се усмихвай, Честър, тук няма кого да прелъстиш със своята усмивка. Кога най-после ще разбереш, че колкото и да се правиш на умен, никой от присъстващите няма да ти отдаде почит като на божество. Не се намираме в Бубастис, а в Страната…
— Страната на вълшебствата? — обади се Алиса и ни огледа.
— Чудесата — поправи я Шапкаря. — Страната на вълшебствата е Faërie. Това тук е Wonderland. Страната на чудесата.
— Семантика — избоботи в покривката Дормаус. Никой не му обърна внимание.
— Продължавай, Алиса — подкани я Шапкаря. — Какво стана по-нататък, след пирожките?
— Аз — продължи момичето, играейки си с чашката — много исках да намеря белия заек с жилетката, онзи, който имаше още и ръкавици, и часовник на верижка. Помислих си, че ако го намеря, може да се озова до онази дупка, в която паднах… И през нея ще мога да се върна у дома.
Ние се умълчахме. Тази част нямаше нужда от пояснения. Сред нас нямаше никой, който да не знае какво символизира черната дупка — падане, дълго безкрайно падане. Сред нас нямаше такъв, който да не знае, че в цялата Страна няма никой, който дори отдалеч да прилича на бял заек с жилетка, часовник и ръкавици.
— Вървях си аз — тихо продължи Алиса Лидъл — по обсипаната с цветя полянка и изведнъж се подхлъзнах, защото поляната беше мокра от росата и много хлъзгава. И паднах. Сама не знам как, но цопнах в морето. Така си помислих, защото водата беше солена. Но се оказа, че изобщо не е море. Разбирате ли? Това беше една огромна локва от сълзи. Защото по-рано бях плакала, и то много… Защото се изплаших, и си помислих, че никога повече няма да намеря нито заека, нито дупката. Всичко това ми го разясни една мишка, която също плаваше в онази локва, тъй като и тя като мен паднала в нея. Измъкнахме се взаимно от локвата, тоест мишката ме измъкна малко, и аз я измъкнах малко. Тя, горката, беше цялата мокра и имаше дълга опашка…
Алиса замълча, а Арчи ме погледна с превъзходство.
— Независимо какво си мислят за това всякакви там котараци — обади се той, разкривайки на показ два жълти зъба, — мишата опашка е фалически символ. С това се обяснява, така да се каже, паническият ужас, който обхваща някои жени, щом зърнат мишка.