— Не, направо сте се побъркали — рече убедено Алиса. Никой не й обърна внимание.
— А соленото море — обадих се ехидно аз, — образувано от момичешките сълзи, това, разбира се, е докарващата ги до плач страст по пениса, така ли, Арчи?
— Точно така! За това са писали Фройд и Бетелхайм. В дадения случай по-уместно е да се позовем на Бетелхайм, тъй като той се е занимавал с детска психология.
— Никакъв Бетелхайм няма да зовем — намръщи се Шапкаря, наливайки уиски в чашите. — И Фройд нека requisat in pace138. Тази бутилка е точно за нас четиримата, comme il faut139 не ни трябват други. Разказвай, Алиса.
— После… — замисли се Алиса Лидъл. — После случайно се натъкнах на лакея. Но когато се вгледах отблизо, се оказа, че това не е никакъв лакей, а голяма жаба, облечена в лакейска ливрея.
— Аха! — зарадва се Мартенския заек. — Ето я и жабата! Мокро и хлъзгаво земноводно, което, когато се раздразни, се раздува, расте, увеличава размера си! Как мислите, какво символизира? Разбира се, че пенис! Ето какво!
— Естествено — кимнах аз. — Че какво друго? Ти всичко асоциираш с пениса и задника, Арчи.
— Вие сте побъркани — каза Алиса. — И цинични.
— Разбира се — потвърди Дормаус, вдигайки глава и поглеждайки ни със сънените си очи. — Всички знаят това. О, тя е още тук? Още ли не са дошли за нея?
Явно притеснен, Шапкаря огледа гората, от дълбините на която се разнасяше някакво пращене и хрущене. Аз, като един истински котарак, отдавна бях чул тези звуци, още преди да се приближат към нас. Това не бяха Les Coeurs, а група зблонки, търсещи в тревата нещо за ядене.
— Да, да, Арчи. — Въобще нямах намерение да успокоявам Заека, който също чу пращенето и наостри уши. — Трябва да побързаш с психоанализата, защото Маб ще я довърши вместо теб.
— А защо не я довършиш ти? — помръдна с мустаци Мартенския заек. — Като по-висше същество, ти знаеш по вода механизмите, които стоят в основата на психичните процеси. Със сигурност знаеш как стана така, че умиращата дъщеря на декана на колежа „Крайст чърч“, вместо да си отиде в мир, скита из Страната, без да се пробужда от дълбокия си сън?
— „Крайст чърч“? — не сдържах изумлението си аз. — Оксфорд? Коя година?
— Хиляда осемстотин шейсет и втора — избоботи Арчи. — Нощта на седми срещу осми юли. Това важно ли е?
— Не. Направи си извода. Или вече си готов?
— Разбира се.
— Изгарям от любопитство.
Шапкаря наля. Арчи отпи от чашата си, погледна ме отново гордо, прокашля се и потри лапи.
— Тук си имаме работа — започна той тържествено и високомерно, — с типичен казус на конфликт между Аз, его и суперего. Както е известно, уважаеми колеги, в човешката психика азът е свързан с онова, което е опасно, инстинктивно, грозно и непонятно, което е свързано с невъзможността да се сдържи копнежът по лекомисленото удовлетворяване на стремежа към приятното. Споменатото лекомислено подчинение на инстинктите подтиква въпросната особа — както самите ние току-що видяхме — лекомислено да изпълнява въображаеми инструкции от типа „изпий ме“ или „изяж ме“, което — невярно, разбира се, — трябва да показва попадането на аза под контрола на рационалното его. В егото на въпросната особа е вкоренен викторианският принцип на реалността, действителността, необходимостта да се подчинява на заповеди и забрани. Реалността е суровото домашно възпитание, суровата, макар и външно пъстроцветна реалност на „Young Misses Mafazine“140, единственото четиво на това дете.
— Не е вярно! — извика Алиса Лидъл. — Чела съм и „Робинзон Крузо“. И сър Уолтър Скот.
— Напук на всичко това — Заекът въобще не обърна внимание на виковете й, — неуспешно се опитва да се надигне и неразвитото свръхего на гореспоменатата и — sit licentia verbo141 — присъстваща тук особа. Между другото свръхегото, дори и в зародиш, се явява решаващо за способността да се фантазира. Затова тя се опитва да предаде извършващите се процеси в картини и образи. Vivere cesse, imaginare necesses142, ако ми позволят уважаемите колеги да перифразирам…
— Уважаемите колеги — прекъснах го аз, — ще си позволят да отбележат, че изводът ти, макар и теоретически правилен по принцип, не обяснява нищо, а сам по себе си представлява класически случай на академични дрънканици.
— Не се обиждай, Арчи — неочаквано ме подкрепи Шапкаря, — но Честър е прав. Все още не знаем как Алиса се е оказала тук.