— Защото и двамата сте глупави! — размаха лапи Заекът. — Нали вече ви казах: донесла я е една изпълнена с еротика фантазия! Страховете й! Възбудените от някакъв наркотик скрити блянове…
Той изведнъж млъкна, забелязвайки нещо зад гърба ми. Сега и аз вече чувах шума на пера. Щях да ги чуя по-рано, ако не бяха дрънканиците му.
На масата, точно между бутилката с уиски и чайника, се спусна Едгар. Едгар е тукашният гарван. Той лети много и дрънка малко. Затова в Страната на чудесата го използват предимно като куриер. И този път беше така. В клюна си Едгар държеше голям плик, украсен с разделените от корона инициали „МК“.
— Дяволска шайка — прошепна Шапкаря. — Дяволска шайка фукльовци.
— За мен ли е? — изненада се Алиса. Едгар кимна с глава, клюн и плик.
Алиса взе плика, но Арчи безцеремонно го изтръгна от ръцете й и счупи печата.
— Нейно кралско величество Маб и т.н., и т.н. — прочете той, — те кани да вземеш участие в играта на крокет, която ще се проведе…
Той ни погледна.
— … днес… — Помръдна с мустачки. — Значи, разбрали са. Проклетият прилеп се е разприказвал и те са разбрали.
— Чудесно! — Алиса Лидъл запляска с ръце. — Игра на крокет! С кралицата! Може ли да тръгвам? Няма да е учтиво да закъснявам.
Шапкаря се изкашля гръмогласно. Арчи повъртя писмото в лапите си. Дормаус захърка. Едгар мълчеше, наежил черните си пера.
— Задръжте я тук колкото можете — внезапно реших аз и станах. — Скоро ще се върна.
— Не прави глупости, Честър — измърмори Арчи. — Нищо няма да направиш, дори и ако успееш да се добереш до мястото, в което много се съмнявам. Маб знае за нея и няма да й позволи да си тръгне. Няма да я спасиш. Възможностите са, честно казано, нулеви.
— Искаш ли да се хванем на бас?
Вятърът на времето и пространството все още шумеше в ушите ми и рошеше козината ми, а земята, на която стоях, за нищо на света не искаше да спре да трепери. Но равновесието и жестоката реалност бързо и ефективно изтласкаха horror vacui143, която ме беше обхванала през последните няколко минути. Гаденето отстъпваше, макар и неохотно, очите ми лека-полека привикваха към Евклидовата геометрия.
Огледах се.
Градината, в която бях попаднал, беше напълно английска, тоест извънредно обрасла и занемарена. Някъде отляво намирисваше на блато, оттам се чуваше и късо крякане, от което си направих извода, че има и малко езерце. Навътре в градината проблясваха светлинките на обрасъл с бръшлян двуетажен дом.
По принцип бях уверен, че съм попаднал на точното място, в точното време. Но исках да съм сигурен.
— Има ли някой тук, по дяволите? — нетърпеливо попитах аз.
Не се наложи да чакам дълго. От мрака изникна някакъв риж, раиран тип. Не ми изглеждаше да е стопанинът на градината, макар усилено да се опитваше да заприлича на такъв. Не беше и глупак. Личеше му, че още като малко коте е придобил добри маниери и savoi-vivre144. Щом ме видя, той поздрави вежливо, седна и прихвана опашката си с лапи. Да, ще ми се да видя някой от вас, хора, да реагира толкова спокойно на появата на същества от вашата митология. И демонология.
— С кого имам удоволствието да говоря? — попитах кратко и безцеремонно аз.
— Ръсет Фиц-Рурк Трети, ваша милост.
— Това — с мръдване на ухото му показах, какво имам предвид, — разбира се, е Англия.
— Разбира се.
— Оксфорд?
— Точно така.
Явно бях попаднал където трябва. Патката, която чувах, сигурно плаваше не в езерце, а по Темза или по Чаруел. А кулата, която бях видял при приземяването си, беше кулата Карфакс. Само че проблемът беше, че кулата Карфакс изглеждаше по същия начин, както при предишното ми посещение в Оксфорд, а то беше през 1645 година, малко преди битката при Нейсби. Помня, че тогава съветвах крал Чарлз да зареже всичко и да бяга във Франция.
— Кой управлява Британия в момента?
— В Англия — Мерлин от Гластънбъри. В Шотландия…
— Не питам за котараците, глупако.
— Извинете, ваша милост. Кралица Виктория.
Провървя ми. Но пък от друга страна, бабата беше управлявала шейсет и четири години, от 1837 до 1901, така че не беше изключено да не съм достигнал или да съм прескочил нужната година. Разбира се, можех направо да попитам рижкото за датата, но нали се сещате, това не ми подхожда. Готов съм да призная, че не съм вездесъщ. Но престижът, както казват, liber alles145.
— Чий е този дом?
— На Венера Уайтблек… — започна той, но веднага се поправи: — Тоест човешкият стопанин на дома е деканът Хенри Джордж Лидъл.
— Има ли деца? Не питам за Венера Уайтблек, а за декан Лидъл.