Разбира се, че беше под достойнството ми да говоря подобни неща на Венера Уайтблек. И съвсем не беше нужно. Подкрепяше ме властта на авторитета. Единственият авторитет, който признават котките. Венера тихо измяука, скочи на гърдите на Алиса и започна силно да тъпче с лапки. Аз чувах тихото пропукване на дамасковото одеяло, в което се забиваха ноктите й. След като намери точното място, котката легна и започна силно да мърка. Въпреки явната липса на опит, тя се справяше идеално. Веднага усетих, как с всяко измъркване тя извлича от болната онова, което трябваше да бъде извлечено.
Аз, естествено, не й пречех. И внимавах да не й попречи някой друг. Оказа се, че съм постъпил правилно.
Вратата тихо се отвори и в стаята влезе бледият брюнет, Чарлз Латуидж или Латуидж Чарлз, забравих как беше. Влезе с наведена глава, изпълнен с разкаяние и препълнен с мъка и вина. Забеляза лежащата на гърдите на Алиса Венера Уайтблек и веднага реши, че има на кого да си го изкара.
— Хей, ккк… котко — извика той, заеквайки. — Псст! Слизай от леглото ввв… веднага!
Той направи две крачки и погледна към креслото, на което лежах аз. Видя ме — а може би не мен, а само усмивката ми, висяща във въздуха. Не знам как успя, но ме видя. И пребледня. Тръсна глава. Разтърка очи. Облиза устни. После протегна ръка към мен.
— Хайде, докосни ме — казах аз колкото се може по-сладко. — Само ме докосни, грубиян такъв, и през целия си останал живот ще си бършеш носа с протеза.
— Кой си ти-и-и — каза той, заеквайки. — Кой си-и-и-и?
— Името ми е легион — отговорих равнодушно аз. — За приятелите ми съм Малигнус, princeps potestatis aeris147. Аз съм един от онези, които кръжат, оглеждайки се, quaerens quern devoret148. За ваш късмет ловуваме предимно мишки. Но на твое място не бих бързал да си правя някакви изводи.
— Това нннн… — заекна той, този път толкова силно, че очите му едва не изскочиха от орбитите си. — Това нннне…
— Възможно е, възможно е — уверих го, продължавайки да се усмихвам с белите си остри зъби. — Стой си на мястото, намали движенията си до минимум и ще ти подаря здравето. Parole d’honneur149. Разбра ли какво ти казах, двукраки? Единственото, което ти позволявам да помръдваш, са клепачите и очните ябълки. Освен това ти позволявам да продължиш внимателно да вдишваш и издишваш.
— Но…
— Не разрешавам да дърдориш. Не мърдай и мълчи, сякаш от това зависи животът ти. А той, между другото, зависи.
Той ме разбра. Стоеше, потеше се в тишината, гледаше ме и усилено мислеше. Мислите му бяха ужасно объркани. Не очаквах да намеря такива мисли у един преподавател по математика. В същото време Венера Уайтблек си вършеше работата, а въздухът вибрираше от магията на нейното мъркане. Алиса помръдна, застена. Котката я успокои, полагайки леко лапичка на лицето й. Щом видя това, Чарлз Латуидж Доджсън — спомних си как се казва — потрепери.
— Спокойно — казах меко аз, противно на очакванията. — Тук се провежда лечение. Това е терапия. Въоръжи се с търпение.
Той ме погледа няколко секунди.
— Ти си ммм… моя собствена фантазия — промърмори той най-накрая. — Няма смисъл да разговарям с… тттттеб.
— Точно това ти казах и аз.
— Това — той лекичко помръдна ръка, сочейки леглото, — това е ттт… терапия? Котешка терапия?
— Позна.
— „Thought to be madness“ — изрече той, като по чудо без да заеква, — „yet here is method in’t“150.
— И това все едно аз съм го казал!
Зачакахме. Накрая Венера Уайтблек спря да мърка, легна на една страна, прозя се и няколко пъти облиза козинката си с розовото си езиче.
— Мисля, че свърши — неуверено се обади тя. — Всичко изкарах. Отровата, болката и треската. Имаше още нещо в костния й мозък, не знам какво. Но заради верността си и него изтеглих.
— Браво, My Lady.
— Ваша милост?
— Слушам.
— Още съм жива.
— Нали не си си мислела — усмихнах се високомерно аз, — че ще те оставя да умреш?
Котката присви очи в безмълвна благодарност. Чарлз Латуидж Доджсън, който от дълго време следеше разтревожено действията ни, неочаквано силно се прокашля.
— Говори — разреших му благосклонно аз, вдигайки поглед към него. — Само не ми заеквай, ако обичаш.
— Не знам какъв ритуал се провежда тук — започна тихо той, — но има неща на небето и земята…
— Премини направо към тях.
— Алиса все още е в безсъзнание.
Ха! Той беше прав. Като че ли операцията беше сполучлива. Но само за лекаря. „Medicine, cura te ipsum“151 — помислих си аз. Не бързах да говоря, чувствайки върху себе си любопитния поглед на котката и неспокойния поглед на преподавателя по математика. Премислих различните възможности. Една от тях беше да свия рамене и да се омета оттук. Но вече се бях замесил много здраво в тази история и нямаше как да отстъпя. Първо басът, на който се бяхме хванали със Заека, а и престижът…
150
„Дори това да е безумно, в него има последователност“ — цитат от „Хамлет“ на Шекспир. — Б.пр.