— Бягай, Алиса! — изсъсках аз. — Бягай!
Но Алиса Лидъл дори не помръдна, парализирана от страх. Изобщо не се изненадах.
Джаберуокито заора с нокти в тревата, сякаш се канеше да изкопае станция на метрото или тунел под Монблан. Черно-червеникавата му кожа щръкна, правейки го да изглежда два пъти по-голям, макар че и без това той си беше достатъчно грамаден. Мускулите под кожата му изпъкнаха и засвириха Деветата симфония, в очите му се разгоря адски пламък. Раззина паст така, че неволно му се възхитих. И се хвърли върху мен.
Защитавах се яростно. Дадох всичко от себе си. Но той беше по-голям и адски силен. Преди да успея да го сваля от себе си, той здраво поработи върху мен.
Едва се държах на лапите си. Кръвта ми капеше в очите и се съсирваше върху хълбоците ми, а острият край на едното от счупените ми ребра усилено се опитваше да намери нещо в десния ми дроб. Алиса крещеше така, че ушите ми пищяха. А Джаберуокито със сила избърса яйцата си в тревата, помръдна остатъците от ушите си, погледна ме изпод разкъсаните си клепачи и над кървящия носоклюн. Отново раззина паст и изведнъж рязко я затвори. Вместо отново да се хвърли върху мен и да ме доубие, той внезапно млъкна като омагьосан. Като кравешки задник.
Аз се обърнах инстинктивно и, честно ви казвам, за последен път бях виждал такова нещо в „Раждането на една нация“ на Грифит. Между дърветата към мен се носеше помощ. Но това не беше US Cavalry155 или ку-клукс-клан. Беше моят познат, някой си Чарлз Латуидж Доджсън. Изглеждаше не по-зле от свети Георги от картината на Карпачо, беше въоръжен с ворпален меч, пръскащ навсякъде ослепителни мигблисални отражения.
Търляха се честлинни комбурси (и сврецваха в плите), а щурпите бяха съвсем окласни (и равапсатваха прасурси)156.
Няма да повярвате, но Джаберуокито побягна първо. След него с подвити опашки се втурнаха онези от Les Coeurs, които все още се държаха на краката си. Последна напусна бойното поле кралица Маб, проливайки сълзи върху копринената си рокля. Аз виждах всичко като през напълнен с отвара от цвекло аквариум. А миг по-късно…
Закълнете се, че няма да се смеете. Миг по-късно видях как един бял заек с розови очи поглежда часовника, който беше извадил от джобчето на жилетката си. След това паднах в черна бездънна дупка.
Падането продължи дълго.
Аз съм котарак. Винаги падам на четири лапи. Дори и да не го помня.
— Ах — неочаквано каза Чарлз Латуидж Доджсън, облегнал лакти върху върбовата кошница с пирожки. — Познато ли ти е, Чешърски котарако, разкошното усещане за сънливост, съпътстващо събуждането в лятното утро, когато въздухът е изпълнен с пеенето на птички, през отворения прозорец подухва живителен вятър, а ти, лежащ с притворени очи, виждаш, сякаш все още насън, лениво поклащащите се зелени клонки и повърхността на водата, покрита със златисти бръчици? Ах, повярвай ми, Котенце, това е блаженство, което граничи с дълбок копнеж, блаженство, което пълни очите със сълзи, подобно прекрасна картина или стихотворение.
Няма да повярвате. Той не заекна нито веднъж. Пикникът си вървеше както му е редът. Алиса Лидъл и сестрите й играеха шумно на брега на Темза, една по една влизаха в привързаната за брега лодка и една по една скачаха от нея. Ако междувременно се случеше някоя от тях да пльосне в плиткото, тя писваше заразително и повдигаше високо полите на роклята си. Тогава седящият до мен Чарлз Латуидж Доджсън слабо се оживяваше и леко се изчервяваше.
— And I have loved you oh so long… — замърках аз под мустак, стигайки до извода, че в думите на Мартенския заек имаше много истина.
— Не можах да разбера.
— „Greensleeves“. Но да не говорим за това. Знаеш ли какво, скъпи ми Чарлз? Опиши всичко това. Както се вижда от приложената илюстрация, приказката постепенно се разшири и се напълни с всякакви куриозни фигури. Време му е да опишеш всичко това. Още повече, че началото вече е поставено.
Той мълчеше. И не сваляше поглед от радостно пищящата Алиса Лидъл, която вдигаше полите си толкова нависоко, че се виждаха гащичките й.
— „Макар че времето е зло и бързо то отлита“ — изведнъж каза тихо той. — „Дете с безоблачно чело и чудо в очите. Не чувам вече твоя смях, лицето ти не срещам. Порасна ти и вече, ах, за мен не се досещаш.“157
— По-добре се придържай към прозата — не издържах аз. — Поезията не се търси много на пазара.
— Да, да, разбира се — съгласи се той. — Мисля, че поотрасне ли още малко, съвсем ще ме забрави.
Погледнах го и леко се намръщих, а той рече:
157
Това е стихотворението-епитафия към „Алиса в огледалния свят“, превод Светлана Комогорова — Кома. — Б.пр.