Някой беше изкъртил табелата с надпис „ВНИМАНИЕ: ДЖАБЕРУОКИ“ и я беше захвърлил в храстите. Най-вероятно го беше направило самото Джаберуоки, което често постъпва така, защото обожава да изскача ненадейно пред посетителите, а предупредителната табела свежда до нула ефекта на изненадата.
Но клонът си беше там, където го бях оставил. Изкатерих се на него. Провесих изящно опашка. Полегнах, след като предварително се уверих, че Радецки не се върти наоколо.
Слънцето припичаше. В плите весело се търляха и сврецваха честлинни комбурси и щурпи, а прасурсите равапсатваха нещо, но какво точно, не можах да разбера. Намираха се твърде надалеч.
Беше златен следобед.
Беше прекрасно и леко меланхолично. Каквото е винаги тук.
Впрочем вие и сами можете да прочетете за това. В оригинал. Или в някой от преводите.
Та те са толкова много.
Случаят в Мисчив Крийк
„СЛУЧАЯТ В МИСЧИФ КРИЙК“, разказът, чиято идея носих в себе си почти шест годиш, се появи горе-долу на границата между миналия и този век — започнах го през зимата на 1999 година, а беше готов малко след новогодишната нощ на Y2K, или 2000 година. Заглавието е в чест на Брет Харт, който озаглавява разказите си в подобен стил.
Написах „Случаят…“ след много дълго прекъсване в писането на къси форми; да припомня — предишният ми разказ, „Златен следобед“, беше завършен през 1997 година. Пенталогията за вещера, естествено, ме погълна изцяло. Особено накрая, по време на последните два тома.
За разказа са ме вдъхновили безброй книги — Джанет Кейв и Марджъри А. дю Монд, „Вещици и вещерство“, Филип У. Сарджънт, „Вещици и магьосници“, Брайън П. Левак, „Лов на вещици в Европа в стари и нови времена“, а и за „Магьосницата“ на Жул Мишле няма нужда да споменавам. Малко трудове за магии и вещици са подминали прочутата афера в Сейлъм.
Случаят Сейлъм, който е разгледан в новелата с подробности, с добросъвестност по отношение на историческата истина, е бил много нетипичен. Случил се е през февруари 1692 година, тоест много късно. Престъпното безумие е преплувало Атлантика дълго след като престанало да бушува и почти изчезнало в Европа. Пиковият период на европейското преследване на вещици е между 1600 и 1620 година. Само в Сейлъм са убити над двайсет и двама души. Това може и да не е малко само по себе си, но съдиите в Сейлъм не могат да се сравняват с Филип Адолф фон Еренберг, епископът на Вюрцбург, който само за една година изгорил на кладата деветстотин вещици. Колегата му, епископ Фукс фон Дорнхайм от Бамберг, изгорил шестстотин. Във Франкония, във Фулда, били изгорени триста жени за три години. Рекордът обаче бил в саксонския Кведлинбург — там били изгорени сто трийсет и три жени… за един ден. А в силезийския град Ниса — наистина ренесансов, в съответствие с духа на епохата, с духа на прогреса, както прилягало на века на промишлената революция — гилдията на майсторите на печки построила на братята си доминиканци специална печка за изгаряне на вещици. Прогрес! В забвение отишли дървеното рало, чекръкът, хромелът — те изглеждали като купчина съчки на пазара; сега вече сме имали плуг, тъкачен стан, водна мелница и печка за вещици. В прототипа от Ниса били изгорени само около стотина жени, но това бил опит, който не отишъл напразно, а дал плодове три века по-късно. В същия този район. В Аушвиц.
Но да се върнем към Сейлъм. Докато изучавах аферата, добих силното усещане, че основите й не са там, където са в повечето европейски случаи, изобщо не става въпрос за психоза, фанатизъм, за яростното женомразство на духовенството, при което, трябва да се каже ясно, католическото духовенство и обвиняваната в какво ли не Инквизиция умело сдържали напъните на реформираните църкви; лутераните и англиканците със същата разпаленост пращали жените на изтезания и ги побивали на кол. В Сейлъм, според впечатлението, създало се у мен, в действителност никой от доносниците и съдиите по онова време не е вярвал в магии, а е ставало въпрос за пари или лична вражда, което впрочем внушава и Артър Милър в своята знаменита пиеса. Оттук и замисълът и лайтмотивът на разказа, впрочем близки до „Музикантите“ — мъчим животните, защото са безсилни пред нас, изтезаваме „вещиците“, защото какво могат да ни направят безсилни жени. И изведнъж — изненада…
Разказът беше публикуван в августовския брой от 2000 година на списание „Нова фантастика“.