Натъкнаха се на трупа случайно, той ги погледна изведнъж с черните дупки на очните си кухини иззад един хвойнов храст. От изсъхнало дърво, с което сякаш бяха едно цяло. На пръв поглед беше точно така — сякаш човекът и дървото бяха умрели заедно. Едновременно. Сякаш се бяха сраснали в момента на смъртта.
Джейсън Ривет потрепери.
„Разбира се — поправи се той мислено, — те няма как да са умрели заедно“. Дървото беше бяло, почти без клони, уродливо, полуизгнило, превито, разцепено — беше ясно, че е умряло отдавна, много отдавна. Човекът, чиито останки бяха приковани към дървото, със сигурност беше умрял по-късно. Също отдавна, но по-късно.
— Дявол да го… — започна Адам Стаутън, но млъкна.
Чичо Уилям се наведе в седлото и се изплю. Преподобният Мадокс не каза нито дума.
Абирам Торп слезе от седлото, приближи се предпазливо, приведе хвойновия храст с мускета си. Застана до Исмаил Сасамон. Попита нещо, индианецът му отговори. Кратко и гърлено.
Черепът, отделен от скелета, беше набит на клон на около шест фута над земята. Под черепа, около един фут по-долу, беше закрепен гръдният кош; между обраслите с мъх ребра стърчаха изгнили дървени клинове. Едната ръка, с кошмарно разперени пръсти, висеше около ключицата. Другата, заедно с тазовите и бедрените кости, пищялите и куп дребни костици, лежеше в подножието на изсъхналото дърво.
— Червенокожи — каза убедено конетабъл Хенри Коруин. — Това е работа на диваци.
— Исмаил казва, че не е — възрази Абирам Торп. — Нали, Исмаил?
— Не са мохоки — изрече гърлено индианецът. — Не са сенеки. Не са мохикани. Не са лени ленапи.
— Той самият е червенокож — изсумтя конетабълът, — затова ги говори такива. Нито един християнин не би постъпил така с покойник. Не бих се изненадал, ако се окаже, че клетника са го приковали жив към дървото. Как мислите, господин Торп? Нали вие разчитате следите не по-лошо от дивак, извинете за сравнението…
— Какви ти следи — промърмори ловецът. — Това е нещо старо. Сигурно е тук от години…
— По време на Войните на крал Филип — отбеляза Адам Стаутън — в горите е било пълно с трапове, нямало нищо странно в това да се намери череп в храстите. Мислиш ли, Абирам, че и този тук виси някъде от седемдесет и пета година?
— Възможно е. Струва ми се…
— Трябва да погребем останките — прекъсна го преподобният Мадокс, явно без да се интересува какво му се струва на трапера. — Слизайте от конете, господа.
— Няма ли да е загуба на време? — намръщи се чичо Уилям. — Това са само няколко кости на някакъв дивак, убит от други диваци. Нека…
— Ние сме християни — прекъсна го хрипливо Джон Мадокс с обичайния за него неприятен и нетърпящ възражения тон. Слабият пастор с висока шапка, загърнат с мантия, изглеждаше като голяма черна птица. „Голям черен гарван — помисли си за кой ли път Джейсън Ривет. — Мършав черен гарван върху сив кон.“
Преподобният се обърна върху седлото и измери юношата с такъв поглед, сякаш беше успял да прочете мислите му.
— Вземи конете, момче. Отведи ги при потока и ги напой. По-живо! Слизайте, господа. Да погребем покойника.
— Е, няма да се преработим — промърмори дърводелецът Стаутън. — Не е останало много от този. Ще е достатъчно да се разрови земята с обувка…
Хенри Коруин избоботи нещо недоволно. Джейсън Ривет не го чу — той вече водеше конете надолу към котловината.
От потока лъхаше хлад, миришеше на конски босилек и изгнили кори на дървета. Водата беше кафява от торфа, а на местата, където течението беше издълбало ями, изглеждаше черна в сянката на приведените над котловината дървета. До самия бряг растяха букове, чиито клони се бяха сплели и образуваха навес. Под буковете, зад гъстия трънак, се бяха настанили сасафраси160, лиственици и борчета.
На завоя на поточето, от дълбочината под ерозиралия бряг изскочи пъстърва, с плясък, достоен за бобър. Джейсън Ривет потрепна, конете надигнаха муцуните си.
— Ако конете са се напили, води ги тук, момче — долетя отгоре гласът на преподобния Мадокс. — И по-живо! Размърдай се!
„Престани да ме командваш — помисли си Джейсън. — Престани да гледаш на мен като на слуга, като на негър, престани да се разпореждаш с мен, и то с такъв тон, сякаш ме ругаеш, че съм мързелив и не изпълнявам точно заповедите ти. Това ми омръзна. И ми омръзна чичо Уилям да допуска това, да гледа равнодушно и да се прави, че нищо не е чул. Ех, ако беше жив татко, той не би позволил на никого да прави това. Дори и на самия преподобен Джон Мадокс.“
„Омръзна ми“ — повтори мислено Джейсън Ривет, докато хващаше в юмрука си юздите на шестте коня. Те тръгнаха послушно, като се подхлъзваха, тропаха и звънтяха с подковите си по камъните — сивият скопец на преподобния, кафявият кон на дърводелеца Стаутън, дорестата кобила на Абирам Торп, петнистата кобилка на конетабъла Коруин, кулестият жребец на чичо му и собственият му сиво-кафяв кон.