Р. Джоунс беше около петдесетгодишен, с прошарена коса, мораво лице, приветлив с приятелите си и още по-приветлив със случайните си познати. Завистливи приближени бяха изчислили, че приветливостта му към случайните познати и особено към случайно познатите млади мъже от висшето общество с пълни кесии и празни глави му носи стотици лири годишен доход. Спокойната външност и приветлив маниер излъчваха нещо, което неудържимо привличаше определен тип младежи. За негово щастие точно този тип най-много си струваше да бъде привличан и от финансова гледна точка.
Фреди Трипуд бе омагьосан от чара му по време на краткия си, но бурен живот в Лондон. За първи път се срещнаха на надбягванията в Дерби и оттогава в очите на Фреди Р. Джоунс заемаше мястото на незаменим съветник, философ и приятел, място с нищо неразличаващо се от онова, което заемаше в очите на много младежи от същата порода.
Поради тази причина точно в дванайсетия час на тази пролетна утрин Достопочтеният почука с бастунчето си по стъклото и изрази задоволство и облекчение, когато вратата му отвори самият собственик.
— Виж ти! — весело възкликна Р. Джоунс. — Кого виждат очите ми? Бъдещият младоженец!
Р. Джоунс бе очарован не по-малко от граф Емсуърт, че Фреди скоро ще се задоми с толкова богато момиче. Внезапното затваряне на кранчето с издръжката на Фреди болезнено го беше цапнало през джоба. Естествено, имаше и други източници на доходи, но малко от тях бяха толкова леснодостъпни и постоянни като Фреди в дните на неговия разцвет.
— Същински блуден син, завърнал се с подвита опашка в стадото след тежки времена! Старият родител тропна с крак и спря финансите, а? Срам и позор! Но предполагам, че нещата са се поразхлабили след годежа, а?
Фреди седна и тъжно задъвка дръжката на бастунчето си.
— Не чак толкова, че да се забележи с невъоръжено око, Дики. Нали знаеш как става, старче. Нещата са си същите. Успях да се измъкна от Бландингс за една нощ, защото родителят трябваше да дойде в Лондон, но ще се върнем с влака в три часа. Що се отнася до парите, не мога да изкопча и петарка. Истината е, че съм страшно закъсал и затова дойдох при теб.
Дори дебелите приветливи мъже имат своя момент на униние. Лицето на Р. Джоунс помръкна и от устата му се зарониха несвързани слова за трудни времена и загуби на борсата. Както бяха установили и в Скотланд Ярд, той даваше пари назаем, но не и на младежи в неблаговидното положение на Фреди.
— Не, не, не искам да се бъркаш в кесията — побърза да го успокои Фреди. — Не съм дошъл за това. Всъщност днес сутринта успях да изкопча петстотин от най-добрите. Тази сума трябва да ти стигне.
— Зависи за какво — отвърна Р. Джоунс, който бе страстен поддръжник на становището, че парите никому не са стигнали. Приветливостта му обаче се върна като с вълшебна пръчица. В главата му забръмча мисълта, която тъй често го спохождаше — че светът е пълен с кретени. Искаше му се да зърне поне с едно око кукуто, отпуснало на Достопочтения Фреди Трипуд заем от петстотин лири.
Фреди бръкна в джоба си, извади табакера и измъкна от нея изрезка от вестник.
— Чете ли по вестниците за клетия Пърси? За делото, искам да кажа.
— Пърси?
— Лорд Стокхийт.
— А, делото срещу Стокхийт за неспазено обещание за женитба? Направих нещо повече. И през трите дни на процеса бях в съда. — Р. Джоунс нададе доволен кикот. — Приятелче ли ти е? Братовчед, а? Бих искал да видиш каква гледка беше на свидетелската скамейка, подложен на кръстосан разпит от Джелико и Смит! Най-забавното нещо, което съм чувал! А писмата му до момичето! Практиката в съда е да ги четат на глас и всички…
— Спри, моля те! Дики, старче, недей! Знам всичко. Четох репортажите. Изкараха клетия стар Пърси пълен идиот.
— Е, Майката Природа вече се е погрижила за това, но и те й помогнаха с каквото можаха. Братовчед ти сигурно се чувства като оскубан петел.
Вятърничавото лице на Достопочтения Фреди се сгърчи от болезнен спазъм. Разшава се в стола.
— Дики, старче, не говори така. Направо ми призлява.
— Защо? Толкова ли сте близки?
— Не, не. Става дума… Работата е там, че… Дики, самият аз съм затънал във вонящата кал, изплескала бедния Пърси.
— Какво? Съдят те за неспазено обещание за женитба?
— Не съвсем… още не. Виж сега, ще ти разправя всичко. Помниш ли, дето миналата година на Пикадили играха един водевил, „Момичето от Дъблин“? В балета участваше едно момиче.