— Участваха много момичета. Помня ги прекрасно.
— Не. Говоря за едно от момичетата… Джоун Валънтайн. Най-скапаното в цялата работа е, че никога не съм се срещал с нея очи в очи.
— Фреди, Вземи се в ръце. Какъв е проблемът?
— Не разбираш ли? Ходех всяка вечер да гледам водевила и се почувствах страхотно хлътнал по това момиче…
— Без да си се срещал с нея?
— Да. По онова време бях голямо магаре.
— Не, не! — великодушно вмъкна Р. Джоунс.
— Трябва да съм бил голямо магаре, иначе нямаше да бъда голямо магаре — мъдро му опонира Фреди. — Та както вече казах, започнах да й пиша писма, в които изливах голямата си любов и… и…
— Съдържаха ли недвусмислено предложение за женитба?
— Ъ?
— Питам дали писмата са съдържали недвусмислено предложение за женитба.
— Не помня. Сигурно. Бях страшно вътре.
— Но защо не си се срещал с нея?
— Тя не искаше. Не кандиса дори да обядва с мен. Не отговаряше и на писмата ми… Просто ми отказваше по разсилния. И тогава…
Гласът му замря и Фреди напъха топката на бастунчето в устата си като замаян.
— И тогава какво? — извади го от транса Р. Джоунс.
Младото Фредиво лице красиво поруменя. Очите му зашариха по стаята. След дълга пауза смутолеви една почти неразбираема дума.
— Стихове!
Р. Джоунс се разтърси, сякаш през тялото му пуснаха мощен ток. Очичките му весело засвяткаха.
— Посвещавал си й стихове!
— Цели километри, старче, цели километри! — простена Фреди.
Изричането на тези думи го хвърли в паника.
— Не виждаш ли в каква мръсотия съм се натикал? Онова момиче сигурно пази писмата. Не помня дали недвусмислено съм и предложил женитба, или не, но от всяко положение разполага с достатъчно материал да предприеме съответните стъпки, още повече след като накиснаха клетия Пърси да плаща купища пари и съдебните преследвания за неспазени обещания за женитба излязоха на мода. И сега, когато публикуваха съобщението за годежа ми, тя положително ще запретне ръкави. Вероятно отдавна чака сгодния случай. Не разбираш ли, че всички козове са у нея? Не можем да допуснем да се яви в съда. Онези стихове ще изтикат сватбата ми в безкрайността. Сигурно ще се наложи да емигрирам! Родителят ще ме утрепе. Тъй че виждаш в какво съм се нацедил, нали, Дики?
— И какво искаш от мен?
— Не разбираш ли? — учуди се Фреди. — Искам да изнамериш онова момиче и да вземеш писмата. Не мога да го сторя сам, погребан съм в дълбоката провинция. Освен това не бих се справил. Нужен е човек умен и убедителен.
— Благодаря за комплимента, Фреди, но в случая ще е нужно нещо по-солидно от умението да убеждавам. Спомена ли преди малко за някакви петстотин лири или така ми се е чуло?
— Ето ги, старче, в банкноти. Донесох ги специално за целта. Ще се заемеш ли наистина? Смяташ ли, че пет стотака ще свършат работа?
— Мога да опитам.
Фреди се изправи с почти ведро изражение. Някои хора съумяват да вдъхнат у част от събратята си доверие, а у друга част — не. Скотланд Ярд може би се чумереше на Р. Джоунс, но за Фреди той бе олицетворение на всичко полезно и надеждно на този свят. Развълнувано му разтръска ръката.
— Това е върховно, старче. Оставям всичко в твоите ръце. Пиши ми, когато стигнеш донякъде. Довиждане и хиляди благодарности.
Вратата се затвори. Р. Джоунс остана на мястото си, а пръстите му с наслада се заровиха в хрущящите банкноти. Гърдите му се затоплиха от усещането за пълно и ненарушимо доволство. Представа си нямаше дали мисията му ще успее, но в интерес на истината тази мисъл изобщо не го тревожеше. Знаеше само, че Небесата неочаквано са се разтворили и в скута му са тупнали петстотин лири.
ТРЕТА ГЛАВА
I
Граф Емсуърт стоеше на прага на просторния ресторант в Клуба на заслужилия консерватор с унесена блага усмивка, отправена към близо двестате заслужили консерватори, които с енергично тракане на ножове и вилици се трудеха амбициозно да поддържат доволен дух в сито тяло. Имаше опасност да го вземат за модел, позиращ при ваенето на статуя на Любезността. Воднистосините му очи просвяткваха дружелюбно през предпазващите ги очила, слабохарактерните устни бяха извити в усмивката на човек, живеещ в мир със себе си и с околните, а слънчевите лъчи, самодоволно отразяващи се в плешивата глава, образуваха ореол над темето му.
Нямаше видими признаци някой да го е забелязал. Напоследък толкова рядко ощастливяваше Лондон с присъствието си, че в Клуба поголовно го бяха забравили, макар че от друга страна Заслужилият Консерватор, когато обядва, не губи време да отклонява погледа си извън чинията. За да ви обърнат внимание в ресторанта на Заслужилите консерватори между един и два и половина часа, е препоръчително да сте агнешки котлет, а не граф.