— За това, че не лапам големи залци, милорд.
— Браво. Никога не лапай големи залци, Адамс. Никога не нагъвай, Адамс. Имаш ли деца, Адамс?
— Две, милорд.
— Надявам се, че ще ги научиш да не се тъпчат. Това си казва думата по-късно в живота. На младини американците нагъват като невидели и си съсипват храносмилането. Моят американски приятел господин Питърс има големи неприятности с храносмилането.
Адамс понижи тон до поверително жужене.
— Ако милорд ме извини за фамилиарността… прочетох във вестниците…
— Писаха ли вече за храносмилането, на господин Питърс?
— За госпожица Питърс, милорд, и за Достопочтения Фредерик. Ще ми разрешите ли да поднеса поздравленията си?
— Ъ? А, да, годежът. Да, да, да. Да, естествено. Да, задоволително от всяка гледна точка. Крайно време беше да си седне на… такова… да му дойде умът в главата. Поставих въпроса ребром. Спрях му издръжката и го затворих вкъщи. Това го накара да се позамисли, магарето му с магаре мързеливо. Аз…
Лорд Емсуърт имаше своите моменти на просветление и един от тях непредвидено го споходи в момента. Осъзна, че не говори на себе си, както си беше въобразил, а поверява съкровени семейни тайни на главния сервитьор на клубния ресторант. Прехапа език и с леко снижена доза любезност се втренчи в менюто, за да си поръча бистър бульон. За секунда изпита негодувание спрямо Адамс, задето го бе подвел да се размногословства, но в следващия миг цялото му внимание бе запленено от чудната гледка, която представляваше господин Симъндс, унищожаващ парче сирене, та Адамс беше забравен.
Бистрият бульон набързо възкреси любезността на Негово благородие и когато Адамс в траекторията на полетите си отново се озова до масата му, графът пак беше готов за лек разговор.
— Значи си прочел новината за годежа, Адамс?
— Да, милорд, в „Дейли Мейл“. Имаше доста дълъг репортаж на тази тема. А в „Мирър“ бяха публикувани снимките на Достопочтения Фредерик и на младата дама. Госпожа Адамс си ги изряза и ги залепи в албума, защото знае, че милорд членува при нас. Ако ми позволи милорд, младата дама е извънредно красива.
— Дяволски привлекателна, Адамс, и още по-дяволски богата. Господин Питърс е милионер.
— И аз така прочетох във вестника, милорд.
— Проклятие, в Америка май всички са милионери. Бих искал да разбера как го правят. Надявам се господин Питърс да е честен човек, само дето храносмилането му за нищо не става. На младини е лапал, без да дъвче. Надявам се, че не лапаш храната, без да я дъвчеш, Адамс.
— Не, милорд. Много внимавам.
— Покойният господин Гладстоун дъвчеше всяка хапка по трийсет и три пъти, преди да я глътне. Дяволски добра рецепта, стига да не бързаш. Какво сирене ще ми препоръчаш, Адамс?
— Господата много хвалят горгонзолата.
— Добре, донеси ми от нея. Знаеш ли, Адамс, най уважавам у американците тяхната енергия. Господин Питърс ми разказа, че когато бил единайсетгодишен, печелел по двайсет долара седмично, като продавал джоджен на съдържателите на салуни, както наричат там кръчмарите. Само дето не мога да си спомня за какво им е бил този джоджен. Господин Питърс ми обясни и причината ми се стори напълно приемлива, но вече не я помня. Май беше за сос към агнешкото. Бях силно впечатлен, Адамс. Двайсет долара са четири лири. Дори аз не съм печелил четири лири седмично на единайсетгодишна възраст. Всъщност май никога не съм печелил четири лири седмично. Много ме впечатли тая история, Адамс. Всеки човек трябва да има потенциала да печели… Кажи ми, Адамс, изядох ли сиренето?
— Не още, милорд. Тъкмо щях да изпратя сервитьора да ви го донесе.
— Няма значение. Кажи му вместо това да донесе сметката. Сетих се, че имам среща. Не бива да закъснявам.
— Да взема ли вилицата, милорд?
— Каква вилица?
— Милорд неволно пъхна вилицата в джоба на сакото си.
Лорд Емсуърт пребърка посочения джоб и с маниера на несръчен фокусник, чийто номер, напук на опасенията му, е успял, извади посребрена вилица. Изгледа я с изненада и учудено се взря в Адамс.
— Адамс, започвам да ставам много разсеян. Забелязвал ли си и преди някакви признаци на разсеяност от моя страна?
— О, не, милорд.
— Странна работа. Нямам никакъв спомен да съм я слагал в джоба си… Адамс, трябва ми такси.
И се огледа наоколо, като явно очакваше да види някое до камината.
— Портиерът ще свирне за такси, милорд.
— Не се и съмнявам, Адамс, не се и съмнявам. Всичко хубаво, Адамс.
— И на вас, милорд.
И граф Емсуърт добродушно се затътри към вратата, като остави Адамс с чувството, че денят му не е минал напразно. Гледаше гърба на бавно движещата се фигура почти с умиление.