— Пълно куку! — осведоми Адамс безсмъртната си душа.
Носещият се в таксито по облените със слънце улици граф Емсуърт благодушно се усмихваше на гъмжащите милиони лондончани. Беше толкова всеобхватно щастлив, колкото може да бъде само изкуфял старец с отлично здраве и големи доходи. Простосмъртните хорица се тревожат за стачки, войни, боркини за женски избирателни права, спадаща раждаемост, растящ материализъм и тям подобни. Тревогите се превръщаха в специалитета на двайсетия век. Лорд Емсуърт обаче никога не се тревожеше. Майката Природа го бе обзавела с мозък, крайно благоприятно устроен за понасяне на житейските несгоди. Щом някоя неприятна мисъл проникнеше в главата му, тя се чувстваше толкова неуютно там, че бързаше мигновено да я напусне. Изключение правеха няколко фундаментални факта: че чековата книжка е в горното дясно чекмедже на писалището, че Достопочтеният Фреди Трипуд е кръгъл идиот, който се нуждае от непрекъснато озаптяване, и че когато има някакви съмнения по какъвто и да било въпрос, трябва да се обърне към секретаря си Рупърт Бакстър. Извън тези основни неща не можеше да запомни нищо за период, по-дълъг от броени минути.
През шейсетте години в Итън му викаха Гламчо.
Животът му може и да беше лишен от възвишените чувства, издигащи Човека до божествените висоти, но безспорно беше безмерно щастлив. Не бе изпитал радостната тръпка на постигнатата амбиция, но и не познаваше агонията на нараненото самолюбие поради неосъществена цел. Когато умреше, името му нямаше да остане вписано за вечни времена в летописите на Англия, но болката от този факт му бе спестена от нежеланието да фигурира във въпросните летописи. Беше постигнал почти пълното доволство, достъпно за човека в този век на тревоги и превратности. И ако искате да знаете, докато се търкаляше с таксито из Лондон, той си мислеше, че едно наистина очарователно момиче, при това не балеринка в някой вариететен театър в Уест Енд, а разполагащо с много пари и отлично възпитание, се беше съгласило в ненадеен пристъп на малоумие да се сгоди за Достопочтения Фреди и благодарение на този факт, животът му най-сетне се бе посипал от долу до горе с цветя и рози.
Таксито спря пред къща, развеселена от саксии с цветя по прозорците. Лорд Емсуърт плати на шофьора и застана на тротоара, вирнал глава към веселата къща, като се напъваше да си спомни защо, за Бога, бе накарал шофьора да го докара тук.
Няколко секунди нехарактерно напрегната мозъчна дейност го доведоха до верния отговор на загадката. Това бе градската къща на господин Питърс, а той се бе отзовал на поканата да разгледа колекцията от скарабеи на господина.
Точно така. Вече беше сигурен. Колекция от скарабеи.
А дали не беше от араби? Или арабии? Не, курабии!
Усмихна се. От скарабеи, разбира се. Никой не колекционира курабии. Докато натискаше звънеца, бегло се запита какво ли е това скарабеи. Но тъй като се интересуваше повърхностно от всички форми на колекционерство, той с удоволствие се бе възползвал от случая да разгледа тези предмети, каквито и да бяха те.
Май бяха тропически риби, съобрази накрая графът.
II
На този свят има хора, които не могат да почиват и са така устроени, че отдихът им представлява смяна на една дейност с друга.
Към тази, слава Богу, многобройна класа принадлежеше и господин Престън Питърс — бащата на Фредевата Алин. И на това качество или недостатък се дължеше почти маниакалната му привързаност към тези недотам привлекателни антики — египетските скарабеи.
Преди пет години нервна криза изпрати господин Питърс при нюйоркски специалист.
Специалистът бе натрупал забележително състояние от подобни заболявания и даваше неизменно един и същ съвет. Настоя господин Питърс да си намери хоби.
— Какво хоби? — раздразнено попита господин Питърс. Храносмилането бе започнало отскоро да го мъчи и нравът му не се отличаваше с човеколюбие.
Самата дума хоби му се струваше празна и нелепа. Неговото хоби бе да избягва всякакви хобита и да се отдава страстно на бизнеса си. Което, изтъкна специалистът, било именно причината, поради която милионерът току-що беше подписал чек за сто долара, колкото струваше съветът. Това впечатли господин Питърс. Мразеше да подписва чекове и ако единственият начин да избегне тази дейност бе намирането на хоби, той щеше тутакси да си го намери.
— Какво да е хоби — поясни специалистът. — Стига да предизвиква у вас интерес, нямащ нищо общо с бизнеса ви.
Господин Питърс не можа да се сети какво би могло да го заинтересува извън бизнеса. Дори храната започна да губи за него неизменното си обаяние.