Колекционирането във формата, под която го практикуваше господин Питърс, не отстъпва на алкохолизма. Започва като развлечение и свършва като болест.
Когато прислужницата съобщи за появата на лорд Емсуърт, той се наслаждаваше на колекцията си.
Между двамата мъже, толкова противоположни в почти всяко отношение, бе възникнала особен вид търпимост, която трудно можеше да се нарече с гордото име приятелство. Всеки гледаше на другия с несекващото изумление, което ни спохожда при среща с хора, чиито възгледи и начин на живот коренно противоречат на нашите. Властната сила и клокочещата енергия на американеца хипнотизираха лорд Емсуърт. По свой си завеян начин лорд Емсуърт се любуваше на властната сила и клокочещата енергия. Те го интригуваха. Радваше се, че са чужди на самия него, но нямаше нищо против тях точно както човек не желае да бъде синя крава, но не възразява да срещне такава. Що се отнасяше до господин Питърс, нищо дори смътно наподобяващо графа не бе пресичало дългия му и разнообразен живот. Беше обикалял градове и срещал хора всякакви, но лорд Емсуърт бе новост за него. Всъщност всеки от тях бе за другия една безплатна клоунада. И ако нещо можеше да циментира съюза им, това бе фактът, че и двамата бяха колекционери.
Разбира се, както във всичко останало, те се различаваха радикално и в това отношение. Вече пояснихме, че колекционирането на господин Питърс беше кръвнишко и напрегнато. Лорд Емсуъртовото се отличаваше с благото слабоумие, което красеше всяка област от живота му. В музея на замъка Бландингс можете да откриете всякакви ценни и пет пари неструващи антики. Нямаше централна тема за събирането им и музеят наподобяваше на любителски вехтошарски магазин. Редом с Гутенберговата библия, за която запалени колекционери биха наддавали стръвно, можете да видите куршум от бойното поле на Ватерлоо — един от десетте хиляди, произведени от бирмингамска фирма за масовия турист. И двата експоната криеха еднаква привлекателност за притежателя си.
— Драги господин Питърс — изрече сияещият лорд Емсуърт, щом влезе в стаята. — Дано да съм точен. Обядвах в клуба си.
— Бих ви поканил на обяд — отвърна господин Питърс, — но знаете състоянието ми. Обещах на лекаря да направя честно усилие и да опитам от ядките и треволяците, които ми предписа. Успявам единствено когато съм само с Алин. Да седя на масата и да гледам как друг поглъща истинска храна, ще бъде прекалено тежко изпитание.
Лорд Емсуърт съчувствено промърмори нещо. Хорските хранителни смущения истински го трогваха. Самият той беше потомствен чревоугодник и затова можеше да си представи страданията на господин Питърс.
— Лоша работа — каза.
Господин Питърс насочи разговора в друга посока.
— А ето ги и моите скарабей — обяви той.
Лорд Емсуърт намести очилата си, а благата усмивка отстъпи място на съсредоточена напрегнатост. Всеки филмов режисьор би го разпознал — графът „регистрираше“ интерес, за който още от първия момент му беше ясно, че ще трябва да прояви максималната си артистичност.
Можем колкото щем да хулим английската аристокрация, можем да се кичим с червени вратовръзки и да крещим по социалистически сбирки, но не можем да отречем, че при определен род кризи синята кръв си казва думата. Повече от всеки друг чистокръвният английски благородник може да бъде отегчаван до степен, отвъд която дебне единствено смъртта, без да се издаде по някакъв начин. От невръстни години той свиква да вирее из английски провинциални имения, където въпреки безграничното си отвращение към конете всяка сутрин е принуден да придружава домакина в обиколката на конюшните и да се прави, че му харесва. Това спартанско възпитание си казва думата в зрелите години на живота.
Беше приятно да се види с каква решителна, макар и болнава вежливост лорд Емсуърт пое мъчителната роля на човек, който слуша маниак в дадена област да обсъжда любимата си тема. Умът му се рееше другаде, но от самото начало на процедурата ловко взе да пуска в обръщение едно многозначително „А!“, което, издавано на равни промеждутъци и с меняща се модулация, явно бе всичко, което господин Питърс очакваше от него.
Господин Питърс, у когото живееше душата на артист, се зае със задачата си с по-голяма жар от обикновено. Беше едновременно изчерпателен и изтощителен. Потокът на словото му шуртеше бърз и пълноводен. Говореше за Новото царство, Средното царство, Озирис и Амон. Лееше красноречие за Мут, Бубастис, Хеопс, царете на Хиксос, длетата и Аминофис III, а от време на време ставаше почти лиричен, когато засягаше темите за царица Тая, принцеса Галухипа от Митани, езерото Зарух и Книгата на мъртвите.