Приятно, успокояващо, сърдечно място. Кротък храм на чревоугодието. Никакви напористи оркестри не насилват хранещия се да дъвче говеждото в такт с рагтайма. Никакви дълги пътеки между масите не отвличат вниманието към потока новопристигащи. Човек остава насаме с храната си, а жреците в дългополи бели роби бутат пред себе си димящи колички, винаги готови със свежи попълнения.
В залата седят богомолците — някои на големи, други на малки маси, а в очите им се чете решимият съсредоточен израз, който е изключителен патент на британския обядващ, на човекоядците риби на експрезидента Рузвелт и на тиловия плъх от американската армия.
Разговорите в ресторанта нямат почва за цъфтеж. От всички присъстващи само двама показваха някакво предразположение към бъбривост и това бяха Алин и кавалерът й.
— Момичето, за което трябва да се ожениш — казваше Алин, — е Джоун Валънтайн.
— Момичето, за което ще се оженя — отвърна Джордж Емерсън, — е Алин Питърс.
Вместо отговор Алин вдигна от мястото до себе си вестник, отвори го на една от последните страници и му го подаде през масата.
Джордж Емерсън презрително му хвърли един поглед. На страницата имаше две снимки. Едната на Алин, а другата на тромав младеж с характерното изражение на тъпа изцъкленост, което Млада Англия неизменно надява пред окото на камерата.
Текстът под първата снимка гласеше: „Госпожица Алин Питърс, която ще се омъжи за Достопочтения Фредерик Трипуд през юни.“ Под другата: „Достопочтеният Фредерик Трипуд, който ще се ожени за госпожица Алин Питърс през юни.“ Над снимките имаше надпис: „Предстояща международна сватба. Синът на граф Емсуърт ще се жени за американска наследница.“ В единия ъгъл на страницата охранено амурче, омотано в американския флаг, се целеше със стрела в господина, а второ амурче, нагиздено с британския флаг, пускаше стрела към дамата.
Заместник-редакторът беше свършил добре работата си. Не търсеше двусмислици и не оригиналничеше. Целта му беше читателят да схване, че госпожица Алин Питърс от Америка ще се венчае за Достопочтения Фредерик Трипуд, син на граф Емсуърт, и точно това беше впечатлението, с което оставяше средния читател.
Ала Джордж Емерсън не беше среден читател. Трудът на заместник-редактора не го впечатли.
— Не можеш да вярваш на всичко, което пишат по вестниците — заяви той. — Какво правят тия преяли деца в бански костюми?
— Това са купидони, Джордж, които се целят в нас с малките си лъкчета — мила и оригинална идея.
— Откъде-накъде?
— Купидон е богът на любовта. Виждам, че не си посещавал вечерното училище.
— Че какво общо има с това богът на любовта?
Алин спокойно преглътна един пържен картоф.
— Само гледаш да ме ядосаш — рече тя. — Не бива. Прекрасно знаеш фаталните последици от ядосването по време на хранене. Яденето в лошо настроение съсипа храносмилането на татко. Джордж, един прекрасен сервитьор бута количката си насам. Кажи му да ми отреже още агнешко.
Джордж навъсено се огледа.
— Защо в Лондон хората толкова си приличат? — попита той. — Казваха ми, че всички китайци ще ми се струват еднакви, обаче в Хонконг няма китаец, когото да не разпозная с лекота. А тези нещастници… — Очите му обиколиха залата и се върнаха на пълничкия младеж, седнал на съседната маса и станал основна причина за гореизложената тирада поради факта, че му заприлича на Достопочтения Фреди Трипуд. Изгледа зверски невинния младеж, който доволно хрупаше рибен пай. — Виждаш ли онзи в сивия костюм? — продължи мисълта си. — Погледни само залоеното му лице. Забележи стъклените очички. Ако халоса твоя Фреди по главата и се появи в църквата вместо него, можеш ли да ми дадеш честната си дума, че ще разбереш подмяната? Няма ли да му кажеш само: „Ах, Фреди, колко естествен изглеждаш!“ и без никакво подозрение да минеш под венчило?
— Изобщо не прилича на Фреди. И не е редно да наричаш годеника ми Фреди. Ти дори не го познаваш.
— Познавам го. Нещо повече, той настойчиво ме помоли да го наричам Фреди. „По дяволите, старче, стига ми вика Трипуд. За приятелите съм Фреди.“ Това бяха буквалните му думи.
— Измисляш си, Джордж.
— Нищо подобно. Снощи се запознахме в Националния спортен клуб. Порки Джоунс игра двайсет рунда с Еди Флин. Предложих залог три към едно за Еди. Фреди, който седеше до мен, даде пет към едно за Порки. И ако ти трябва поредно доказателство за песоглавието на твоя възлюбен, отбележи следния факт. И кьоравият щеше да види, че Еди ще победи. След мача Трипуд се заприказва с мен и заяви, че за истинските си приятели е Фреди. Доколкото разбрах, аз съм му истински приятел, защото ще трябва да почакам за парите, които спечелих от залагането. Истината била, обясни ми той, че родителят му спрял келявата издръжка.