— Не бил искал! А какво според теб е искал? Да го прибере и да ми го пази да не го загубя? Не бил искал! Обзалагам се, че е виден столичен клептоман. Обзалагам се, че когато приятелите му чуят да се произнася името му, бързат да заключат лъжиците си и спешно викат полицейски отряд, който да се погрижи да не отнесе и входната врата. Разбира се, че е искал да го открадне. В провинцията има собствен музей: Моят Хеопс ще го разкраси. Ще дам пет хиляди долара само да си го върна. Ако намеря в провинцията крадец с висок дух, който да влезе в замъка, да вземе скарабея и да ми го върне, веднага ще му дам пет хиляди долара, а ако мимоходом цапардоса стария пират по главата, ще му платя допълнително.
— Но, татко, защо просто не отидеш при него и не му кажеш, че е твой и си го искаш обратно?
— И с това да го предизвикам да развали годежа? В никакъв случай! Не можеш да търчиш наоколо, да обвиняваш човека в кражба и да очакваш той да продължи да жени сина си за дъщеря ти, нали? Дори най-лекият намек ще го накара да разиграе Гордия Английски Аристократ, като сложи край на годежа. Не мога да го пипна с пръст.
— Не помислих за това.
— Ти въобще не мислиш, това ти е лошото — сряза я господин Питърс.
Сега разбирате защо предпочитаме киносценариите. За един изискан и чувствителен млад писател е болезнено да описва подобни сцени между баща и дете. Но какво да се прави? Годините на лошо храносмилане бяха направили характера на господин Питърс непоносим дори когато биваше в добро настроение, а при подобни кризи направо не ставаше за нищо. Както винаги изля гнева си върху Алин, тъй като тя имаше кротък и благ характер и роднинска връзка с него, което я правеше идеален гръмоотвод за изблиците на мрачните му настроения. Докато беше жива жена му, крещеше на нея. След смъртта й Алин зае овакантеното място.
Алин не заплака, защото не беше сълзлива, но въпреки уравновесеността и добросърдечието си се почувства наскърбена. Обичаше всичко да върви гладко и леко и подобни сцени с баща й винаги я потискаха. Възползва се от една пауза в тирадата и се измъкна от стаята.
Веселостта й бе получила удар под кръста. Имаше нужда от съчувствие. Търсеше утеха. За миг се замисли за Джордж Емерсън като утешител, но веднага в ума й възникнаха сериозни възражения. Алин беше свикнала да занася Джордж, но в дъното на душата си малко се боеше от него и интуицията й подсказа, че ще я утешава прекалено вулканично и суперменски, което не подхожда на момиче, сгодено да се жени през юни за друг. Джордж щеше да се юрне да я разтушава с действия, а не с кротки думи. Чувстваше, че представата на Джордж за изцеление на рана е да я набута в някое такси и да я закара в най-близкото гражданско.
Не, нямаше да се обърне към Джордж, но в такъв случай към кого?
Пред очите й изплува ликът на Джоун Валънтайн, която бе срещнала вчера — силна, весела, самоуверена и напук на всичките си трудности наперена и сърцата. Да, щеше да отиде при Джоун.
Сложи си шапката и тихо се измъкна от къщата.
Колкото и да беше странно, половин час преди нея и Р. Джоунс бе тръгнал на посещение при същия обект.
V
Приятно е след сцени на насилие и взаимни обвинения да се пренесем на място, изпълнено с мир и добра воля. С облекчение откривам, че орловият полет на разказа ни отнася далеч от господин Питърс и гневните му изблици към уютната пушалня на замъка Бландингс.
Почти в същия миг, когато Алин Питърс тръгна да посети приятелката си госпожица Валънтайн, в пушалнята се бяха разположили трима мъже.
Тройката бе погълната от различни занимания. Изтегнат в шезлонга най-близо до вратата Достопочтеният Фредерик Трипуд (Фреди) четеше книга. До него седеше млад мъж, чиито очи, проблясващи зад стъклата на очила без рамки, бяха съсредоточени върху няколко реда карти, подредени с фигурите нагоре. (Рупърт Бакстър, незаменимият секретар на лорд Емсуърт, нямаше пороци, но понякога разтоварваше преуморения си мозък с някой и друг пасианс.) Отвъд Бакстър с пура в уста и коктейл до лакътя отдъхваше лорд Емсуърт. След сцената, на която станахме свидетели преди малко, човек започва да се чувства добре само като погледне подобна картинка.
Книгата, която четеше Достопочтеният Фреди, беше джобен формат. Корицата й бе ярко оцветена в червено, черно и жълто и показваше напрегнати моменти от живота на мъж с черна брада, мъж с жълта брада, мъж без брада и млада жена, която на пръв поглед изглеждаше само очи и коси. Мъжът с черната брада, с оглед постигането на някаква своя цел, бе вързал младата жена към сложна машинария, състоящи се предимно от колела и скрипци. Мъжът с жълтата брада беше в процес на бутане или дърпане на лост. Мъжът без брада, проточил шия през отворен на пода капак към подземие, насочваше непропорционално голям пищов към гореописаната компания.