Под картинката бяха изписани думите „Горе ръцете, негодяи с негодяи!“ Над нея, с къдрав шрифт бе напечатано „Гридли Куейл. Приключението на тайната шесторка. От Феликс Клоувли“.
Достопочтеният Фреди не просто четеше, а направо поглъщаше приключението на тайната шесторка. Лицето му бе поморавяло от напрежение, косата му беше разчорлена, а очите — оцъклени. Беше изцяло обсебен от четивото.
Живеем в епоха, когато всеки от нас, ако потърси добросъвестно, ще намери литературата, отговаряща на умствените му възможности. Солидни и сериозни мъже в Итън и на други места се бяха опитвали да заинтригуват Фреди Трипуд с гръцкия, латинския и английския език, но овчата упоритост, с която той отклоняваше всеки опит да бъде приобщен към шедьоврите, написани на въпросните три езика, ги бе оставила с убеждението, че Фреди няма да отвори книга до края на живота си.
Ала години по-късно той внезапно разцъфна като читател. В интерес на истината като читател на „Приключенията на Гридли Куейл“, но все пак читател. Водеше скучен живот и Гридли Куейл бе единственият вносител на романтика в него. За Достопочтения Фреди съществуванието представляваше пустиня, изпъстрена с ежемесечни оазиси под формата на новите приключения на Куейл.
Мечтата на живота му бе да се запознае с автора им.
Лорд Емсуърт седеше, пушеше, посръбваше и пак пушеше. Беше в мир със света. Умът му бе толкова празен, колкото изобщо може да бъде празен човешкият ум.
Ръката, незаета със задачата да държи пурата, почиваше в джоба на панталона му. Пръстите и си играеха с някакъв малък твърд предмет.
Постепенно в мозъка на милорд се филтрира усещането, че малкият твърд предмет му е непознат. Не беше нито ключ, нито молив, нито дребни пари.
Налегна го нарастващо любопитство и той го извади.
Разгледа го.
Беше нещо дребно и приличаше на вкаменен бръмбар. Не събуди никакъв спомен у него. Гледаше го с благодушно отвращение.
— Какво ли търси в джоба ми? — изрече.
Достопочтеният Фреди не обърна внимание на въпроса. Намираше се в най-заплетената част на интригата, където всеки нов ред увеличаваше напрежението. Инцидентите валяха един през друг. Тайната шесторка сновеше неуморно навсякъде, подобно на рояк досадни юнски буболечки. Главната героиня Анабел изживяваше скапан период от живота си — кой откъдето минеше я отвличаше и час по час я затваряше в мрачни и влажни тъмници. Гридли Куейл следваше неотстъпно горещата следа, без да спира да насочва револвера си ту към един, ту към друг злодей. Достопочтеният Фреди нямаше време за празни приказки с баща си.
За Рупърт Бакстър не можеше да се каже същото. Приказките с лорд Емсуърт бяха част от нещата, за които получаваше заплата. Той вдигна очи от картите.
— Да, лорд Емсуърт?
— Намерих странен предмет в джоба си, Бакстър. Тъкмо се питах как е попаднал там.
Подаде го на секретаря си. Очите на Рупърт Бакстър светнаха от внезапен прилив на възторг. Той ахна.
— Забележително! — извика. — Страхотно!
Лорд Емсуърт го загледа въпросително.
— Това е скарабей, лорд Емсуърт, и ако не греша, а смея да твърдя, че съм експерт в тази област, е Хеопс от Четвърта династия. Прекрасно попълнение за музея ви.
— Божичко, тъй ли? Не думай, Бакстър!
— Наистина. Ако въпросът ми не е груб, колко платихте за него, лорд Емсуърт? Сигурно е бил перлата на нечия колекция. Следобед имаше ли разпродажба в „Кристис“?
Лорд Емсуърт поклати глава.
— Не съм го взел от „Кристис“, тъй като си спомням, че имах важна среща, която ми попречи да отида там. Трябваше да… разбира се. Бях обещал да се отбия у господин Питърс и да разгледам колекцията му от… по дяволите, какво колекционираше той?
— Господин Питърс е един от най-известните колекционери на скарабей.
— Скарабей! Прав сте, Бакстър. И сега, като си припомням епизода, мога да потвърдя, че това е скарабей и че ми го даде господин Питърс.
— Дал ви го е, лорд Емсуърт?
— Да. Цялата сцена е пред очите ми. Господин Питърс, след като ми разказа доста интересни неща за скарабеите — които, със съжаление трябва да призная, че не мога да си припомня — ми даде това. Твърдите, че наистина е ценно, Бакстър?
— От колекционерска гледна точка стойността му е неизмерима.
— Виж ти! — Лорд Емсуърт засия. — Това е извънредно интересно, Бакстър. Толкова бях слушал за кралското гостоприемство на американците. Колко мило от страна на господин Питърс. Високо ценя жеста му, въпреки че трябва да призная — от чисто визуална гледна точка подаръкът му някак не ме вълнува. Както и да е, на харизан кон зъбите не се гледат, а, Бакстър?