Отдалеч долетя бумтежът на гонг. Лорд Емсуърт се изправи.
— Кога стана време да се преобличаме за вечеря? Нямах представа, че е толкова късно. Бакстър, нали ще минеш покрай музея? Бъди добро момче и остави това при експонатите. Ти най-добре знаеш какво се прави с него. Винаги съм гледал на теб като на уредник на малката ми колекция. Внимавай къде стъпваш, докато си в музея. Вчера боядисвах един стол и май оставих кутията с боя на пода.
Хвърли към ученолюбивия си син доста по-хладен поглед.
— Ставай, Фредерик, и върви да се преобличаш за вечеря. Какъв е тоя боклук, дето го четеш?
Достопочтеният Фреди се откъсна от книгата с вид на сомнамбул, събуден със силен удар по главата. Гледаше нагоре с жално изумление.
— Ъ?
— Побързай. Бийч удари гонга преди пет минути. Какво четеш?
— А, нищо. Една книга.
— Чудя се как можеш да си губиш времето с такива боклуци. Побързай.
Обърна се към вратата и благодушното изражение отново изплува на лицето му.
— Колко мило от страна на господин Питърс! — рече. — По разточителната си щедрост американските ни братовчеди наистина се доближават до Ориента.
VI
На Р. Джоунс му трябваха само шест часа да открие адреса на Джоун Валънтайн. Този факт беше доказателство за неговата енергичност и за отличните източници на информация, с които разполагаше. Когато Р. Джоунс решеше, че си струва, можеше да бъде безкрайно енергичен, а и много го биваше да изнамира туй-онуй.
Изсипа се от таксито и натисна звънеца на № 7А. На звъненето му неохотно реагира разчорлена прислужница.
— Госпожица Валънтайн?
— Да, господине.
Р. Джоунс извади визитна картичка.
— Кажете й, че идвам по важна работа. Почакайте, ще й напиша сам.
Надраска посланието си на картичката и посвети чакането на внимателно разучавате на околната среда. Погледна навън към двора и надникна, докъдето му стигна взорът, в неприветливия коридор. Видяното го наведе на положителни мисли за госпожица Валънтайн.
„Ако това момиче беше от онези, дето биха запазили писмата на Фреди“, разсъждаваше той, „нямаше да живее в тази дупка. Ако беше изнудвачка, щеше да има повече пари от наличните в момента. Следователно не е изнудвачка и съм готов да се обзаложа, че е унищожила писмата още щом ги е получила.“
Такива приблизително бяха мислите на Р. Джоунс, докато стоеше на прага на № 7А и тези мисли бяха важни, защото предопределиха отношението му към Джоун в предстоящия разговор. Реши, че трябва да пристъпи деликатно към въпроса, като истински джентълмен. Щеше да му струва известно напрежение, но нямаше как.
Прислужницата се върна и го упъти към стаята на Джоун едносрично, но затова пък с красноречив жест.
— Ъ? — рече Р. Джоунс. — На първия етаж?
— Предната стая — поясни прислужницата.
Р. Джоунс покори с усилие немногото стъпала. Стълбището беше тъмно като в рог и той се препъна. Най-сетне съзря светлина от една открехната врата. Надникна вътре и видя момиче, застанало до една маса. Излъчваше очакване и той отгатна, че е стигнал до целта на пътешествието си.
— Госпожица Валънтайн?
— Влезте, моля.
Р. Джоунс се търкулна вътре.
— Стълбището ви е доста тъмничко.
— Да. Ще седнете ли?
— Благодаря.
Един поглед към момичето беше достатъчен да се увери, че е бил прав в предположенията си. Обстоятелствата го бяха направили проницателен и бърз в преценките, защото първият принцип на нападението и защитата, задължителна част от професията да се препитаваш в големия град от собствената си интелигентност, се състои в точната преценка на хората, и то от пръв поглед. Това момиче не беше изнудвачка.
Джоун Валънтайн беше висока, с пшениченоруса коса и очи с цвета на ноемврийско небе, когато слънцето осветява вледенената земя. В тях имаше и малко от хладния блясък на ноември, защото през последните години Джоун бе видяла и патила, а опитът, дори когато не вкоравява сърцето, издига защитна бариера между рожбите си и света. Очите и гледаха прямо и предизвикателно. Можеха да се разтопят в копринената синева на Средиземно море, където то мърка около селцата на Южна Франция, но не за всеки. Изглеждаше такава, каквато беше — момиче, което Животът е направил едновременно храбро и предпазливо. Предпазливо към приятелските жестове и храбро, когато трябваше да предприеме нещо.
Очите, които срещнаха погледа на Р. Джоунс, бяха студени и предизвикателни. И тя беше усвоила бързото поставяне на диагноза и това, което от пръв поглед откри у Р. Джоунс, не я заплени.