— Все пак — отвърна тя, — разправи ми за мухата.
— Баща ми — простичко отвърна Алин.
— Сърдит ли ти е?
— Не на мен. Просто му се мярнах пред очите.
Депресията на Джоун се поразсея. Зашеметяващото терзание при внезапната среща с шапката и костюма я бе накарало да забрави, че парижките шапки и костюми често са съпровождани от съответни недостатъци. В края на краищата тя беше независима. Можеше да издевателства над красотата си с шапки и рокли, които не бяха помирисвали Париж, но поне никой не я правеше на маймуна само защото е попаднала в полезрението му, когато е в лошо настроение.
— Ама че безобразие! — възкликна тя. — Разкажи ми по-подробно.
С встъпителната забележка, че всъщност всичко е крайно нелепо, Алин се впусна в повествование за събитията от следобеда.
Джоун я слушаше и едва сдържаше кикота си. Гледната й точка беше на Нормален човек, а Нормалният човек не е в състояние да проумее епохалното значение на скарабея в житейската схема. Мнението, което си състави за господин Питърс, беше за ексцентричен дъртофелник, който вдига много врява за нищо. Загубите трябваше да притежават конкретна стойност, за да впечатлят Джоун. Никога нямаше да проумее, че господин Питърс по-скоро би се простил с диамантена огърлица (стига да имаше такава), отколкото със своя Хеопс от Четвърта династия.
Едва когато Алин завърши разказа си и добави още един щрих към него, тя започна да гледа сериозно на нещата.
— Татко обеща да даде хиляда лири на всеки, който успее да му го върне.
— Какво!
Цялата история придоби за Джоун друга окраска. Парите имат красноречив език. Обещанието на господин Питърс може и да беше само реторичен изблик, дължащ се на моментна разгорещеност, но дори така в работата имаше хляб. Човек, който крещи, че ще даде за нещо хиляда лири, може би щеше да даде сто, когато се поуспокои, а финансите на Джоун бяха неизменно в толкова силна депресия, че при вида на сто лири биха хвърляли шапка до втория етаж.
— Не може да е говорил сериозно!
— По-сериозно няма накъде — увери я Алин.
— Но това са хиляда лири!
— За татко хиляда лири не са пари. Той ежегодно дарява по сто хиляди на някакъв университет.
— Но за някакъв мърляв скарабей!
— Не разбираш любовта му към скарабеите. Откак се оттегли от бизнеса, направо е омаян от тях. Такива са колекционерите. Не четеш ли непрекъснато по вестниците за хора, които дават луди пари за щуротии?
Отвъд вратата Р. Джоунс, притиснал ухо в дървото, жадно попиваше всяка дума. Би останал до безкрайност в тази поза, само и само да получеше повече специализирана информация, но точно когато Алин изговори горните думи, над главата му се отвори врата и някой, който си свиркаше с уста, заслиза по стълбите.
Р. Джоунс разбра, че е време да изчезва. Озова се долу и натисна дръжката на входната врата с чевръстост, в която малко случайни наблюдатели на обема му биха го заподозрели.
Миг по-късно беше на улицата и спокойно крачеше към площад Лестър, разсъждавайки над подслушаното.
Голямата част от значителния годишен доход на Р. Джоунс се формираше въз основа на разсъждения върху подслушано.
В стаята Джоун гледаше Алин с разширените очи на човек, който има халюцинации или го е осенило вдъхновение. Изправи се. Има случаи, когато трябва да се говори на крак.
— Значи твърдиш, че баща ти наистина ще даде хиляда лири на всеки, който му върне бръмбара?
— Сигурна съм, че ще даде. Но кой би могъл да му го върне?
— Аз — отвърна Джоун. — Нещо повече — възнамерявам да го сторя.
Алин се втренчи безпомощно в нея. В ученическите им дни Джоун винаги я смайваше. Тогава живееше с мисълта, че за Джоун няма невъзможни неща. Гледаше Джоун с поразяващото усещане на човек, задвижил, без да иска, мощна машина.
— Ама, Джоун!
Това бе всичко, което можа да издума.
— Мило дете, нещата са съвсем прости. Оня твой граф е отмъкнал бръмбара в замъка си като същински разбойник. Ти каза, че в петък отивате да му гостувате. От теб се иска само да ме вземеш със себе си.
— Ама, Джоун!