— Разбирам. Остана само един въпрос. Ами ако заловят съучастника ви?
— Това — изрече господин Питърс — е същинската опасност и затова предлагам високо заплащане. Да допуснем, че приемете сделката и ви спипат със скарабей в ръка. Тогава ще се спасявате поединично. Аз ще бъда най-възмутеният от всички. Ако се застъпя за вас, всичко ще излезе наяве и от гледна точка на годежа на дъщеря ми все едно, че лично съм го задигнал. Ако ви хванат, ще понесете каквото следва, без да продумате дума. Не можете да се обърнете и да заявите: „Аз съм невинен. Господин Питърс ще ви обясни всичко“, защото господин Питърс отсега ви казва, че ще има да чакате. Господин Питърс дори ще ръкопляска, ако решат да ви обесят. Не, млади човече, ако се заемете с тази работа, поемате с отворени очи и съответния риск. Защото, ако успеете, възнаграждението ви ще го оправдае. И двамата знаем, че това, което ще извършите, не е истинска кражба, а просто тактичен начин да ми върнете предмет, който си е моя собственост. Но съдията и съдебните заседатели ще са на друго мнение.
— Започвам да проумявам — замислено произнесе Аш — защо нарекохте работата „деликатна и опасна“.
Определението не беше пресилено. Като автор на детективски романи за британските разсилни, на времето бе родил множество епизоди, които отговаряха на това описание, но малко от тях така добре се покриваха с него.
— Такава е — отвърна господин Питърс — и затова възнаграждението е толкова високо. Който я извърши, получава пет хиляди долара в брой.
Аш зяпна.
— Пет хиляди долара! Хиляда лири?
— Да.
— Кога да започна?
— Наемате ли се?
— За хиляда лири без колебание.
— С отворени очи?
— Ще ги цъкля, докато почнат да сълзят.
Киселото лице на господин Питърс се озари от одобрение. Стигна дотам, че потупа Аш по рамото.
— Браво, момчето ми! Ще се срещнем на гара Падингтън в петък, в четири часа следобед. А ако искаш да научиш още нещо, ела на този адрес.
II
Оставаше да се похвали на Джоун Валънтайн. Беше изключено да не й каже. Когато извършите революция в живота си, следвайки съвета на друг човек, не можете да премълчите този факт, сякаш нищо не се е случило.
Пък и Аш нямаше никакво желание да премълчава факта. Напротив, беше доволен, че има такъв достоен повод да възобнови познанството.
Естествено, не можеше да й обясни подмолните машинации на сделката. Трябваше да си останат подмолни. Не, щеше да отиде при нея и весело да заяви: „Нали помните какво ми казахте вчера за новия живот? Е, току-що приех работа като камериер.“
Тъй че влезе весело и го заяви.
— При кого? — попита Джоун.
— При един човек на име Питърс. Американец.
Жените по рождение са обучени да прикриват чувствата си. Джоун нито трепна, нито изрази по някакъв начин какво изпитва в момента.
— Да не е господин Престън Питърс?
— Точно той. Познавате ли го? Какво забележително съвпадение.
— Дъщеря му — рече Джоун — току-що ме цани за своя камериерка.
— Какво!
— Няма да е същото като преди три години — заобяснява Джоун. — Просто евтин начин за малка ваканция. Познавам много добре госпожица Питърс. Ще си направя нещо като пътуване на нейни разноски.
Аш не беше успял да се съвземе от смайването.
— Но…
— Да?
— Какво необичайно съвпадение!
— Така е. Между другото, как получихте работата? И какво изобщо ви накара да смятате, че можете да станете камериер? Това е толкова нетипично за вас.
Аш се смути.
— Ами, разбирате ли, опитът, разбира се, ще ми бъде полезен при писането.
— О! Да не смятате да се заемете с писане по моята тема — херцозите?
— Не, не. Не съвсем.
— Странно. И как се свързахте с господин Питърс?
— Отговорих на обява.
— Разбирам.
Аш беше започнал да усеща, че в разговора има нещо подпочвено и не твърде приятно. Липсваше веселата непринуденост на първата им среща. Не се опасяваше, че може да отгатне тайната му. Знаеше, че е изключено. И все пак умните й сини очи го гледаха с една крайно неприятна проницателност.
— Хубаво е, че ще бъдем заедно — смънка той.
— Много — потвърди Джоун.
Настъпи пауза.
— Реших да дойда да ви го кажа.
— Точно така.
Нова пауза.
— Всъщност необикновеното е, че ще работим за едно и също семейство.
— Да.
— Не е ли… забележително?
— Да.
Аш се замисли. Не, очевидно нямаше какво повече да й каже.
— Довиждане.
— Довиждане.
И Аш се изсули. Много му се искаше да разбира момичетата. По негово мнение те бяха странни същества.