Стараеше се с всички сили да е справедлива спрямо Аш. Вината, че се кани да я лиши от петте хиляди долара, на които гледаше като на своя неприкосновена собственост, не бе негова. Но въпреки това не съумяваше да потисне враждебността си към него.
Погледна го крадешком над списанието, но за нещастие избра точно момента, в който той се бе вторачил в нея. Очите им се срещнаха и вече нямаше как да се отклони от неизбежния разговор. Успя да натика враждебността в затънтено ъгълче на мозъка си, където можеше лесно да я открие при нужда, и се приготви да бъде дружелюбна. В края на краищата, ако се изключеше фактът, че й е съперник, той беше приятен и забавен младеж, към когото бе развила определено дружеско чувство поне до мига, в който направи съобщението, променило цялостното й отношение към него.
Не изпитваше нищо по така. В него имаше нещо, което я караше да се пресегне и да го погали майчински по главата, да оправи вратовръзката му, да си побъбрят уютно пред пламъците на камината и да го предразположи да й довери съкровените си мисли, но това, реши тя, бе просто инстинктът на щедрата натура да бъде мила и полезна дори спрямо един сравнително непознат човек.
— Е, господин Марсън — рече тя. — Ето ни и нас!
— Точно това си мислех и аз — отбеляза Аш.
Той усещаше подчертан подем в оживлението си, настъпило след потеглянето на влака. Разбра, че някъде в дъното на мислите му през цялото време е трепкало изпълнено с копнеж недоволство от промяната в отношението на момичето към него. По време на краткия им разговор, когато той й описа как е осигурил сегашния си пост, а и по-късно на перона на гара Падингтън той усети хлад и нещо като неприязън, която коренно се биеше с лъчезарната й приветливост при първата им среща.
Но сега се бе върнала към изначалното си държане и той се впечатли от невероятното въздействие на това нейно поведение върху настроението му. Чувстваше се по-млад и по-жив. Ритъмът на влака се превърна във весел рагтайм.
Това бе странно, тъй като Джоун бе само едно добро другарче. Не беше влюбен в нея. Човек не се влюбва в момиче, което е виждал едва три пъти. Е, може да го хареса, но не и да се влюби.
Един миг размисъл му позволи да сложи правилната диагноза на това усещане. Необичайният импулс, който го подтикваше да се метне през купето и да целуне Джоун, не бе любов, а естественият стремеж на всеки добросърдечен мъж да се държи дружелюбно със себеподобните си.
— Е, господин Марсън, какво мислите за всичко това? — попита Джоун. — Радвате ли се или съжалявате, че ми позволихте, да ви подтикна да извършите тази лудост? Знаете ли, чувствам се отговорна за вас. Ако не бях аз, сега щяхте да си стоите удобно на улица Аръндел и да съчинявате своя „Смъртоносен жезъл“.
— Радвам се.
— И не изпитвате никакви съмнения, задето сте се посветили на слугинското поприще?
— Нито едно.
Напук на вътрешната си съпротива Джоун не можа да сдържи одобрителната си усмивка. Младежът може и да беше неин съперник, но поведението му в навечерието на изпълнените с непредсказуеми опасности времена й допадна. Това бе духът, който харесваше и от който се възхищаваше — дръзко пренебрежение към всичко предстоящо. Точно с такъв дух се беше впуснала и тя в това приключение и сега се радваше да види, че той живее и у Аш. Естествено, то си имаше и своите недостатъци. Правеше съперничеството му много по-опасно.
Тази мисъл впръсна капка от старата враждебност в държането й.
— Интересно докога ще продължи тази храброст.
— Какво искате да кажете?
Джоун разбра, че има опасност да отиде твърде далече. Нямаше желание да разобличава Аш с цената на разкриването на собствената си тайна. Трябваше да устои на изкушението да му намеква, че е разгадала неговата.
— Искам да кажа — бързо изрече тя, — че доколкото познавам господин Питърс, той може да се окаже твърде капризен работодател.
Лицето на Аш се проясни. За миг почти се беше усъмнил, че е отгатнала мисията му.
— Да, допускам, че може да е така. Той е от хората, които могат да бъдат наречени сприхави. Нали знаете, че има диспепсия?
— Знам.
— Трябва му много чист въздух, никакви пури и редовен курс от Ларсеновите упражнения, които така истерично ви развеселиха.
Джоун се разсмя.
— Нима ще опитате да накарате господин Питърс да се гърчи по този нелеп начин? Ако успеете, моля ви, повикайте ме.
— Бих искал да успея.
— Тогава му го предложете.
— Дали би приел предложението на един камериер?
— Все забравям, че сте камериер. Никак не приличате на такъв.
— Старият Питърс не мисли така. Дори похвали външността ми. Каза, че съм съвсем обикновен.