Доколкото обаче бе в състояние да направи дисекция на преплетените си чувства, преобладаваше признателността. Само веднъж в живота си бе изпитвал подобна жарка благодарност към човешко същество. И тогава обектът бе жена.
Преди много години, когато живееше в бащиния си дом в далечния Мъч Мидълфорд, властимащите бяха наредили той, ненавършилият единайсет години младеж, задръстен колкото може да бъде задръстено само момче на тази интересна възраст, да се изтъпани насред стая, претъпкана с непознати възрастни господа, и да издекламира „Крушението на «Хесперъс»“12
Беше станал. Беше се изчервил. Беше заекнал. Беше прошепнал „На шхуната «Хесперъс»“. И след това с крайчето на очите си забеляза как едно малко момиче без всякаква видима причина избухна в ридания. Стенеше, хлипаше и никой не можеше да го утеши, а в последвалата бъркотия Аш успя да избяга в плевнята в дъното на градината и да се спаси като по чудо.
През целия си живот не забрави благодарността, която изпита към това тъй овреме ревнало момиче, но до този момент не беше изживявал втори подобен спазъм.
Та, докато гледаше Джоун, усети, че чувството му отпреди петнайсет години го обладава наново.
Тя се канеше да заговори. Изпаднал в транс, той гледаше как устните и се разтварят. Чакаше в благоговеен трепет първите думи, които щеше да му отправи в новата си роля на единствена истинска богиня.
— Срам и позор — рече тя. — Току-що пуснах едно пени в автомата за шоколад, а той се оказа празен. Ще трябва да пиша до фирмата.
Аш се почувства като слушател на величествен неземен химн.
Дребният, но як носач, уморен от неравната борба с гюмовете, или — нека не бъдем несправедливи към него дори в мислите си — приключил труда си, се приближи към тях.
— Двуколката от замъка е тук.
В мрака зад гърба му проблесна светлина, която допреди малко не се виждаше. Дълбокомислено пръхтене потвърди изявлението му. А той се зае властно да обработва куфара на господин Питърс с усърдието, с което допреди малко мяташе гюмовете за мляко.
— Най-сетне — възкликна Джоун. — Дано да е с гюрук. Направо премръзнах. Да идем да видим.
Аш я последва с вдървената походка на автомат.
III
Студът е таласъм, който кара всичко красиво да се крие вдън земя. Под повърхността на окованата в лед градинска почва дремят невидими луковици, които само чакат да им дойде времето, за да избухнат в засмени цветове (стига градинарят да не ги е засадил с главата надолу), ала зъзнещата Природа не си позволява да се изфука със своите цветя, докато не си отиде таласъмът. По твърде сходен начин студът влияе и на любовта. Човек в открита двуколка в пролетна английска вечер може да продължи да бъде влюбен, но любовта не е преобладаващото чувство в гърдите му. Тя се свива на топка и чака по-добри времена.
Защото двуколката не беше с гюрук. Беше открита към четирите небесни ветрове, от които в момента особено активен беше онзи откъм мрачния изток. Вероятно този факт бе в основата на скоротечното излизане на Аш от екзалтацията, в която го бе запокитила усмивката на Джоун. Дълбоко в себе си знаеше, че отношението му към нея не се е променило, но съзнанието му бе прекалено заето от почти неизпълнимата задача да поддържа кръвообращението си, за да си позволи мисли за любов. Преди двуколката да измине и двайсет метра, той се бе превърнал в жалък вкочанен чукан.
След безкраен низ от криволичещи пътища, неосветени къщурки и черни ниви и синори, двуколката зави към масивна отворена порта от ковано желязо, отвъд която започваше равна чакълеста алея. Тя се точи към километър и половина през естествен парк от огромни дървета, след което бе погълната от гъсти храсталаци. Най-сетне отляво се появиха светлинки — в началото плахо, по една и две, като проблясваха и изчезваха. Изведнъж храсталаците свършиха и се ширнаха подравнени морави и тераси, а десетки прозорци заляха пътниците със светлина, която им подейства като пламтяща камина в мразовита нощ. Замъкът Бландингс се открояваше като планина на фона на бледосивото небе.
Беше благородна сграда в стил ранен Тюдор13. Името й фигурираше във всички английски учебници по история, а в архитектурните справочници й бе отделено специално внимание. Силуетът й се налагаше над цялата околност.
13
Английски архитектурен стил, датиращ от първата половина на XVI в., когато на власт е династията на Тюдорите. Господарската къща, най-характерната сграда от този период, е с ударение върху уединението на обитателите й и това води до голям брой малки стаи, а типичният за предишния период „голям салон“ губи своето значение. Стаите често са с дъбова ламперия и богата гипсова украса. — Б.пр.