Е, какво да се прави. Ако Бийч го подозираше, налагаше се да продължи да живее с подозренията си. Добре че подозренията на икономите не са от голямо значение.
Веждите продължаваха безмълвно да го призовават да разкрие истината, но Аш решително се вторачи в незапълнената от иконома част от стаята. Проклет да е, ако се остави да бъде хипнотизиран от чифт вежди и да споделя злепоставящата го история. Взираше се непоколебимо в шарката на тапета, която изобразяваше неизвестни на Природата птици, накацали по не по-малко хипотетични екзотични храсти.
Мълчанието ставаше потискащо. Скоро някой трябваше да го наруши. И тъй като господин Бийч твърдо се придържаше към езика на веждите и очевидно възнамеряваше да продължи в този дух до края на лятото, Аш го наруши сам.
Когато по-късно вечерта, озовал се най-сетне в леглото, започна да възстановява наум сцената, му се стори, че самото Провидение му бе подсказало темата за лошото храносмилане на господин Питърс, защото още първата дума за страданията на работодателя му оказа магическо въздействие върху иконома.
— Бих могъл да попадна и на по-добро място — заяви Аш. — Осмелявам се да предположа, че знаете колко избухлив е господин Питърс. Има диспепсия.
— Вече — отвърна господин Бийч — съм информиран в този смисъл. — Поразсъждава мрачно няколко секунди. — И аз — продължи след малко — страдам от стомах. Лигавицата на стомаха ми далеч не е това, което бих желал да бъде една лигавица.
— Разкажете ми — възкликна благодарно Аш — всичко за лигавицата на стомаха си.
Четвърт час по-късно епопеята на господин Бийч бе прекратена от биенето на малкия часовник на камината. Той се извърна и се втренчи в него не без известно неудоволствие.
— Толкова късно ли стана! — рече. — Трябва да се заема със задълженията си. А също и вие, господин Марсън, ако ми разрешите да отбележа. Господин Питърс без съмнение ще има нужда от услугите ви, докато се приготвя за вечеря. Като тръгнете по големия коридор, ще стигнете до вратата, която отделя нашата част на къщата от другата. Моля да ме извините. Трябва да сляза в избата.
Аш последва указанията му и след като извървя няколко метра, стигна до тапицирана със зелено сукно врата, която поддаде, като я бутна, и му разкри гледка към нещо, за което правилно предположи, че е парадният вестибюл на замъка — просторно уютно помещение с канапета до стените, затоплено от гигантска камина, пълна с пращяща борина. Широко стълбище вдясно водеше към горните етажи.
В този момент Аш осъзна непълнотата на обясненията на господин Бийч. Без съмнение широкото стълбище щеше да го отведе на етажа със спалните, но как да намери стаята на господин Питърс, без да прибягва до досадно чукане по всички врати наред? Беше късно да се връща и да пита за допълнителни разяснения. Икономът сигурно вече бе на път към избата да провери виното за вечеря.
Както стоеше нерешително, на отсрещната страна на вестибюла се отвори врата и от нея излезе, мъж на неговата възраст. През вратата, която младежът за секунда задържа отворена, за да отговори на въпрос, зададен му от някого в стаята, Аш успя да мерне стъклени витрини.
Дали това не беше музеят, неговата крайна цел? Следващия миг вратата се отвори с още няколко сантиметра и разкри съществена част от египетска мумия, която потвърди догадката му.
Хрумна му, че най-добре ще е да разгледа музея и да открие скарабея на господин Питърс час по-скоро. Реши да помоли Бийч да го заведе там в първата свободна минута.
Междувременно младежът затвори вратата на музея и тръгна през вестибюла. Имаше остра като тел коса и строго лице с щръкнал нос и очи, които святкаха през очила без рамки. Всъщност беше самият Бакстър, секретарят на лорд Емсуърт.
— Слушай, старче — насочи се към него Аш, — би ли ми казал как да стигна до стаята на господин Питърс? Не мога да се ориентирам.
Изобщо не му щукна, че едва ли този е най-добрият начин един камериер да се обръща към Висшите Класи. Това именно е най-трудната част при изпълнението на тъй наречените „характерни“ роли. Човек може да се справи със задълженията си съвсем прилично, но диалогът винаги крие клопки.
Господин Бакстър пръв би прегърнал становището, че не това е начинът да бъде заговарян от прост камериер. Само дето в момента не знаеше, че Аш е камериер. От непринуденото му обръщение остана с впечатлението, че е някой от многобройните гости, които през целия ден пристигаха в замъка. Когато попита за господин Питърс, Бакстър реши, че вероятно е Джордж Емерсън, приятелят на Достопочтения Фреди, с когото още не се беше запознал.