Влизането на Аш бе последвано от временно затишие и за негово крайно неудоволствие всички очи се впиха в личността му. Смущението му бе облекчено от госпожа Туемлоу, която пристъпи към него като любезна домакиня. За нахвърляне на портрета на въпросната госпожа са нужни много малко изразни средства. Достатъчно е да се каже, че си подхождаше с господин Бийч като втори чорап от един и същи чифт или като женската от двойка фазани. Имаше същото изражение на надвиснала апоплексия и принадлежност към някой достолепен и надменен раздел от растителното царство.
— Господин Марсън, добре дошли в замъка Бландингс.
Аш беше очаквал някой да произнесе тези думи и бе малко учуден, когато господин Бийч не го стори. Изненада се и колко лесно домоуправителката разгада самоличността му, но видя в тълпата и Джоун и реши, че вероятно тя е източникът на информация. Завидя й. По някакъв смайващ начин изглеждаше съвсем на място в тази необичайна компания. Самият той имаше усещането, че на челото му с огромни букви е изписано „самозванец“.
Госпожа Туемлоу се зае с представянето му — дълъг и мъчителен процес, който тя изпълняваше безмилостно, без следа от бързане и претупване. Аш се ръкува с всеки член от каймака на тази нова за него професия, усмихна се на всеки поотделно, докато накрая лицевите и гръбначните му мускули се схванаха от усилието. Количеството прислужници, побиращо се в стая с умерени размери, му се стори математически абсурдно.
— С госпожица Симпсън вече се познавате — рече госпожа Туемлоу и Аш тъкмо се канеше да отхвърли обвинението, когато загря, че споменатата особа е Джоун. — Господин Джъдсън, това е господин Марсън. Господин Джъдсън е камериер на Достопочтения Фредерик.
— Доколкото знам, господин Марсън, още не сте имали удоволствието да се запознаете с нашия Фреди? — приветливо отбеляза младеж с гладко лице и ленив вид. — Фреди си струва да бъде разгледан.
— Господин Марсън, разрешете ми да ви представя на господин Ферис, камериера на лорд Стокхийт.
Господин Ферис — мургав, с циничен вид мъж, с високо чело, раздруса ръката на Аш.
— Радвам се да се запозная с вас, господин Марсън.
— Госпожице Уилоуби, това е господин Марсън, който ще ви придружи до масата за вечеря. Госпожица Уилоуби е камериерка на лейди Милдред Мант. Както положително знаете, лейди Милдред — нашата най-голяма дъщеря, е омъжена за полковник Хорас Мант.
Аш не знаеше и остана доста изненадан, че госпожа Туемлоу има дъщеря, титулована лейди Милдред, но Здравият Разум му се притече на помощ и побърза да му подскаже, че под „нашата“ се подразбира щерка на граф Емсуърт и покойната му графиня. Госпожица Уилоуби се оказа жизнерадостна млада дама с усмихнато лице и кестенява коса, сресана ниско над челото. След като Етикетът не му позволяваше да придружи Джоун на вечерята, Аш остана доволен, че поне е попаднал на приятна заместница. Току-що го бяха представили на личната камериерка на лейди Ан Уорблингтън — отвратително статуеткоподобно същество на име Честър — и смътният му спомен от лекцията на Джоун по повод етикецията „под стълбите“ го беше оставил с впечатлението, че тя именно е предопределена за неговата партньорка. Направо се сгърчи при мисълта, че можеше да се окаже под ръка с толкова петмезено-гъста аристократична надменност.
След последното представяне разговорът се възобнови. Доколкото Аш можа да го проследи, той бе изцяло посветен на идиосинкразиите на работодателите на присъстващите. Предположи, че този процес тече по цялата обществена скала на долните етажи. Вероятно нисшите слуги в Залата на прислугата в момента обсъждаха своите висшестоящи, а момичетата от килера клюкарстваха за камериерките. Зачуди се кой ли е най-долният кръг на тази конструкция и стигна до заключението, че вероятно се представлява от почтителното момче, което му бе служило за водач преди малко. Това момче, по липсата на събеседник, с когото да обсъжда някого, вероятно седеше, потънало в самотен размисъл за приходящата прислуга.
Попита се дали да не сподели тази своя теория с госпожица Уилоуби, но реши, че ще е твърде неразбираема за нея, и се задоволи с коментар на някои от пиесите, които беше гледал в Лондон. Госпожица Уилоуби се оказа запалена театралка и тъй като страстта на полковник Мант към многобройните клубове, в които членуваше, го задържаше задълго в града, тя имаше широки възможности да задоволява вкусовете си. Госпожица Уилоуби не обичаше провинцията. Намираше я за провинциална.
— Не смятате ли, че провинцията е скучна, господин Марсън?