— Едва ли ще скучая тук — отвърна Аш и беше изненадан от закачливия кикот, подсказващ, че думите му са приети като комплимент.
Господин Бийч се появи своевременно, леко разсеян, както подобава на човек, доскоро ангажиран с важни и отговорни задължения.
— Алфред разсипа бялото рейнско вино! — чу го Аш да споделя с горчив шепот на ухото на госпожа Туемлоу. — На сантиметър от ръката на Негово благородие.
Госпожа Туемлоу промърмори съболезнованията си. Съдейки по изражението на господин Бийч, той се питаше колко ли още ще съумее да издържи на напрежението на своето нелеко съществуване.
— Господин Бийч, ако обичате, вечерята е сложена.
Икономът сподави налегналите го тежки мисли и сви лакът.
— Госпожо Туемлоу.
Аш, въпреки цялото си внимание, сбърка в изчисленията на ранга и беше на крачка от големия гаф да напусне стаята не в полагаемия му се ред, но стреснатият натиск на пръстите на госпожица Уилоуби го предупреди овреме. Спря да пропусне статуеткоподобната госпожица Честър, съпроводена от съсухрено човече с игла за вратовръзка във формата на подкова, чието име, заедно с имената на повечето от хората, с които беше разговарял от момента на влизането си в стаята, се беше изпарило от главата му.
— За малко да изгърмите — весело заяви госпожица Уилоуби. — Вероятно сте много разсеян, господин Марсън, също като Негово благородие.
— Лорд Емсуърт разсеян ли е?
Госпожица Уилоуби се засмя.
— Боже мой, понякога забравя и името си. Ако не беше господин Бакстър, един Бог знае какво щеше да стане с него.
— Не познавам господин Бакстър.
— Поостанете ли повечко тук, няма да ви се размине запознанството. Изключено е да си спестите познанството с него, ако живеете под един покрив. Ако не ме цитирате пред никого, ще ви кажа, че той е истинският стопанин тук. Назовава се секретар на Негово благородие, но всъщност е всичко заедно, като онзи от пиесата.
Аш претърси драматургичната си памет за подобен персонаж и накрая запита госпожица Уилоуби дали няма предвид Пу Ба от „Микадо“14, която наскоро беше поставена повторно в Лондон. Госпожица Уилоуби наистина имаше предвид Пу Ба.
— Но аз му викам Пъхниноско — продължи тя. — Тика си носа в работите на всички, сякаш са негови.
Краят на процесията навлезе в Залата на иконома. Господин Бийч прочете молитвата с известни покровителствени нотки. Вечерята започна.
— Виждали ли сте госпожица Питърс, господин Марсън? — попита госпожица Уилоуби, която възобнови разговора с поднасянето на супата.
— За няколко минути на гарата.
— О! Значи не сте от дълго при господин Питърс?
Аш започна да се чуди дали всеки срещнат ще му задава този опасен въпрос.
— От един-два дни.
— И къде сте били на служба преди това?
Усети, че нещо го сряза под лъжичката. Още няколко подобни разговора и щеше да разкрие истинската си мисия в замъка и да тури край на всичко.
— Ъъъ, бях… тоест…
— Как се чувствате след пътуването, господин Марсън? — обади се глас от другия край на масата. Аш вдигна благодарно очи и срещна погледа на Джоун, пълен с весело любопитство. Беше твърде изпълнен с облекчение, за да се опитва да си обясни изражението й. Отговори, че се чувства много добре, което далеч не отговаряше на истината. Интересът на госпожица Уилоуби беше насочен към обсъждането на недостатъците на различните железопътни системи във Великобритания.
Начело на масата господин Бийч бе започнал интимен разговор с господин Ферис, камериера на лорд Стокхийт (наричан от Достопочтения Фреди „клетия стар Пърси“ и доколкото Аш разбра — братовчед на бъдещия съпруг на Алин Питърс). Икономът говореше дори с по-сдържан от обикновено тон, защото обсъждаше една трагедия.
— Господин Ферис, всички много съжалявахме, когато прочетохме за вашето нещастие.
Аш се зачуди какво ли се е случило на господин Ферис.
— Да, господин Бийч — отвърна камериерът, — факт е, че се представихме много зле. — Пийна глътка от чашата си. — Не можем да скрием истината — не че някога съм се опитвал да я крия, — че клетият Пърси не е твърде умен.
В разговора се включи госпожица Честър.
— Не ми се стори онова момиче, как му беше името, да е чак толкова красиво. Във всички вестници пишеше, че била привлекателна и какво ли още не, а на снимката в „Дейли Скеч“ не ми се видя нещо особено. Не разбирам какво е видял в нея Негово благородие.
— Снимката не е сполучлива, госпожице Честър. Присъствах в съдебната зала и съм длъжен да призная, че е засукана, твърде засукана. А трябва да си припомните, че Пърси от дете си е податлив млад глупак. Говоря като човек, който го познава отблизо.