Господин Бийч се обърна към Джоун.
— Обсъждаме делото за неспазено обещание за женитба от страна на лорд Стокхийт, госпожице Симпсън, за което без съмнение сте чели по вестниците. Лорд Стокхийт е наш племенник. Предполагам, че милорд е бил потресен от обстоятелствата.
— Беше — пропя господин Джъдсън от отсрещния край на масата. — Случайно го чух да разговаря с младия Фреди. Бяха в библиотеката сутринта на деня, в който съдията прочете окончателната присъда и така жестоко натресе лорд Стокхийт. „Ако някога ти се случи нещо подобно, млади негоднико“, каза той на Фреди…
Господин Бийч се изкашля.
— Господин Джъдсън!
— Няма нищо, господин Бийч, тук всички в известен смисъл сме едно семейство. Не е като да клюкарствам пред непознати. Сигурен съм, че никой от тук присъстващите дами и господа няма да допусне това да се разчуе извън тази стая.
Компанията целомъдрено промърмори съгласието си.
— Та милорд каза на Фреди: „Млади негоднико, ако някога ти се случи нещо подобно, можеш направо да се изнесеш в Канада, защото няма да позволя да се вестнеш пред очите ми“ или нещо подобно. А Фреди отвърна: „Ама, таквоз, родителю, аз… такова…“
Колкото и далеч да беше от сценичното съвършенство имитацията на господин Джъдсън на господарския глас, тя допадна на компанията. Стаята се разтресе от смях.
Господин Бийч прецени, че е наложително да смени темата. По неписаните закони на тази стая всеки индивид имаше правото да говори свободно за собствения си работодател, но според него Джъдсън понякога губеше мярката.
— Кажете, господин Ферис — рече той, — как го понася Негово благородие?
— О, Пърси го понася прекрасно.
Аш отбеляза като любопитен факта, че докато всеки камериер наричаше работодателя си почти гальовно на малко име, останалата част от компанията церемониално и почтително титулуваше същия. Лорд Стокхийт беше Пърси за господин Ферис, а Достопочтеният Фредерик Трипуд — Фреди за господин Джъдсън; но за Ферис Джъдсъновият Фреди беше Достопочтеният Фредерик, а за Джъдсън Ферисовият Пърси беше лорд Стокхийт. Интересна форма на етикет, която се стори на Аш приятно феодална.
— Пърси — продължи господин Ферис — понася несгодата като истински англичанин. Нали паричките не излизат от неговия джоб. Затова пък старият му баща, който трябва се бръкне, взе работата присърце. Заяви, че това се било отразило на подаграта му и затова отиде на бани в Дройтуич, вместо да дойде тук. Но смея да твърдя, че Пърси не е опечален от този факт.
— Всичко това — обобщи господин Бийч — е твърде печално. Наблюдаваната в днешно време склонност у нисшите класи да се самозабравят става по-подчертана с всеки изминал ден. Доколкото разбрах, младата жена, замесена в случая, била барманка. Плачевно е, че нашите младежи си позволяват да се забъркват в подобни връзки.
— Мен пък ме учудва — започна неукротимият господин Джъдсън — по-скоро фактът, че толкова малко младежи се сблъскват с този проблем. Милорд не беше далеч от истината, когато сръфа онзи ден Фреди в библиотеката. Истинско чудо е, ако питате мен, че младият Фреди още не е изгърмял. Когато бяхме в Лондон — продължи той, без да обръща внимание на предупредителната кашлица на господин Бийч, — преди да се случи онова, което можем да наречем катастрофата, вследствие на която милорд му отряза издръжката и го накара да се върне да живее тук, Фреди направо си го търсеше, повярвайте ми. По едно време затъна с двата крака по една балеринка. Седмици наред ме изпращаше да вися на входа за сцената с бележки и цветя, редовен като часовник. Как беше името й? На езика ми е. Смешно как се забравят тези неща. Фреди беше страшно хлътнал. Спомням си, че веднъж търсех нещо из стаята му, когато го нямаше, и намерих стихотворение, посветено на нея. Страшна работа. Убеден съм, че ако момичето е запазило писмата му, скоро ще видим Фреди да крачи бодро по стъпките на лорд Стокхийт.
Около масата се разнесе шушукане на възхита и ужас.
— Брей! — възкликна кавалерът на госпожица Честър. — Не думайте, господин Джъдсън! Работата ще стане много дебела, ако дадат под съд Достопочтения Фреди за лъжливи обещания точно сега, когато е сгоден.
— Няма такава опасност.
Беше гласът на Джоун и прозвуча толкова решително, че веднага привлече вниманието на насядалите около масата. Всички я погледнаха. Аш се смая от изражението й. Очите й горяха, като че ли беше ядосана, а лицето й пламтеше. Сети се за един израз, който й беше казал във влака. Приличаше на преоблечена принцеса.
— Какво ви кара да мислите така, госпожице Симпсън? — заинтересува се недоволно Джъдсън. Беше положил сума ти усилия да смрази кръвта на компанията, а Джоун явно се опитваше да омаловажи труда му.